Джеймс Ролинс - Кръвна линия

— Не може.

Изглеждаше уплашено. Стрелбата вероятно беше събудила спомени за други престрелки, в които бе попадало като дете войник. Каин вероятно можеше да помогне и да го успокои, но Тъкър беше клекнал с кучето си в края на гората и му слагаше бронежилетка. Двамата се готвеха за разузнавателна мисия, за да огледат мястото на засадата и да преценят силите на противника, разположен между тях и планините.

Ковалски и майор Джейн от СРП пък се бяха върнали до последния завой, блокираха пътя с двете бъгита и връщаха превозните средства, опитващи се да продължат към планините. Джейн говореше достатъчно добре местните диалекти, за да убеди хората да изберат друг маршрут, макар Грей да подозираше, че пистолетът на жената и пушката на Ковалски играеха основна роля в убеждаването.

Грей трябваше да признае, че британският майор е ценен кадър, и ако се съдеше по начина, по който се оправяше с Ковалски, явно беше отличен войник.

А това щеше да им е нужно в най-близко бъдеще.

Грей насочи вниманието си наред. Най-добрият шанс за малкия екип бе да се промъкне незабелязано покрай противника. Не разполагаха с достатъчно сили за фронтална атака.

След блокадата обаче трябваше да са наясно накъде да продължат — при това колкото се може по-бързо. Часовникът тиктакаше безмилостно за Аманда. Сигурен беше.

Наведе се към Бааши и накара тъмните му очи отново да го погледнат.

— Няма да позволим на никого да те нарани, обещавам.

Физиономията на момчето се скова обидено.

— Аз не страхува.

— Разбира се, че не се страхуваш. Знам, че капитан Алдън много се гордее с теб. Така че защо не ми покажеш на картата къде се намира тайният лагер?

Бааши оклюма и призна причината, поради която не му се говореше.

— Нямам картата.

Грей скри шока си. Не искаше да подплашва момчето. Беше дал на Бааши топографската карта още в колибата, за да може да я разгледа.

— Къде се е дянала?

Бааши като че ли беше готов да се разплаче. Той махна в посоката, от която бяха дошли.

— Не у мен. Изхвърчала.

Грей разбра, че момчето явно я е изгубило при дивото каране из пустошта.

— Вината не е негова — рече Сейчан. — Ако друсането се беше засилило още мъничко, и аз щях да изгубя някоя пломба.

Права беше и Грей знаеше кой е истинският виновник. Не беше помислил, когато бе поверил картата на момчето. Бааши изглеждаше толкова голям за възрастта си; суровият живот го бе накарал да порасне преждевременно. Но Грей знаеше също, че това не е първата му грешка от началото на тази мисия.

Суровият проблясък в ледените очи на Сейчан показваше, че грешките му не са останали незабелязани.

— Но аз покаже — каза Бааши и лицето му се поразведри. Той смушка с палец кокалестите си гърди. — Няма карта, но аз карта. Ще ви заведе там.

Сейчан изгледа решително Грей.

— Не можем да излагаме момчето на такава опасност. То дори не знае какво ни чака напред.

Грей кимна и погледна към Тъкър и Каин.

— Ще изчакаме да видим какво ще открият те. Ще продължим само ако има безопасен начин да заобиколим засадата.

Тъкър клекна пред Каин. Посочи гората и докосна с пръст устните си. Стигнеха ли до нея, трябваше да станат абсолютно невидими.

Разроши козината на врата на Каин и го погледна в очите.

— Кой е добро момче?

Кучето допря нос в неговия.

„Точно така — ти“.

Тъкър чувстваше погледите на останалите. Не му пукаше, че изразява привързаността си пред тях.

— Да тръгваме — каза той и вдигна пет пръста, с което нареждаше на Каин да върви пет метра пред него.

Двамата поеха към по-плътните сенки на гората. Каин изчезна от поглед, без да раздвижи и едно листо. Тъкър го следваше, като стъпваше внимателно, оставяйки кучето да бъде като продължение на сетивата му.

В слушалката чуваше тихото дишане на Каин наред с песента на птиците и скърцането на клони. Следеше с едно око екрана на телефона, по който получаваше представа за терена отпред, какъвто го виждаше кучето.

Двамата бавно, но сигурно вървяха през гората успоредно на пътя.

Камерата за нощно виждане на Каин пропъждаше сенките и гарантираше, че няма да се натъкнат на постове в гората. Тъкър обаче се доверяваше не толкова на оборудването, колкото на носа на партньора си.

Когато Каин забавяше крачка, Тъкър правеше същото. Когато кучето заобикаляше, човекът повтаряше маневрата. Макар и на няколко метра един от друг, двамата се движеха в синхрон, подобно на балетисти.