Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Тъкър се загледа засрамено в ръцете си, сякаш не вярваше какво е направил.

Грей си спомни мухата, която Тъкър бе спасил в Танзания, като му попречи да я убие. На този човек несъмнено му беше дошло до гуша да убива когото и каквото и да било, освен ако не е при самозащита или за да защити други.

Бааши зяпаше изцъклено момчето на земята.

„Дали не вижда самия себе си?“

Бааши погледна към Тъкър — и уплашено отстъпи назад.

Този страх рани кучкаря по-силно от всичко друго.

— Да вървим — рече Грей. — Ще се оправи. Някой ще го намери, но е по-добре да не сме наблизо, когато се случи това.

Тъкър се обади на кучето, докато останалите изкачваха подобните на стъпала водопади. Грей изчака до него.

— Не си имал избор — каза му той.

— Винаги имаме избор — горчиво отвърна Тъкър.

Каин се появи безшумно и се втурна напред, но не радостно. Застана до водача си и се отърка в краката му, сякаш усещаше мрачното настроение на партньора си. Тъкър го потупа ободрително.

Грей подозираше, че двамата се утешават един друг.

Беше работил и по-рано с военни кучкари. Те имаха поговорка „Нещата се предават по повода“, която описваше как с времето човек и куче започват да споделят емоциите си и това ги свързва по-силно от всеки ремък.

Сега, докато гледаше Тъкър и Каин, Грей повярва, че това наистина е така.

Двамата се утешаваха, подкрепяха се, намираха сила, която можеше да се появи единствено в подобна силна връзка.

Накрая Тъкър погледна към Грей; Каин направи същото.

Той им кимна.

Те бяха готови.

Те бяха войници.

И тримата.

И имаха мисия.

2 юли, 08,01 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър отново се намираше в ситуационната зала. Шефът му, началникът на АИП генерал Грегъри Меткаф, го беше извикал на тази сутрешна среща. Останалите присъстващи също се събираха в личната заседателна зала на президента.

Генерал Меткаф вече се бе настанил. Беше афроамериканец, завършил Уест Пойнт, в средата на петдесетте и як като футболен защитник. Беше наклонил глава към началника си, министъра на отбраната Уорън У. Дънкан, облечен в безупречен костюм, чиято сива коса изглеждаше като намазана с брилянтин, за да стои покорна.

Тримата други участници в сбирката бяха от семейството. Двама седяха срещу военните. Първата дама, Тереза Гант, изглеждаше като повехнала лилия в бежовата си рокля. Тъмнорусата й коса бе прибрана на кок, но отделни кичури се бяха освободили и се спускаха покрай лицето й. Погледът й беше измъчен. До нея, поставил голямата си длан върху нейната, беше нейният зет, държавният секретар Робърт Гант, който седеше сковано, сякаш заел отбранителна позиция. Стоманеният му поглед пронизваше Пейнтър като нож.

Поздравът на последния член на групата също не беше много по-дружески.

Президентът Джеймс Т. Гант се бе настанил в далечния край на масата. Обърна се към Пейнтър с обичайната прямота, калена през годините му като директор на различни компании на фамилията.

— Каква е онази атака в някакъв болничен лагер в Сомалия? Защо едва сега научавам за нея?

Пейнтър беше предположил, че това е причината за внезапното повикване в Белия дом. Разузнавателните общности вече бяха на тръни и положението се усложняваше от участието на британските специални части. Той се беше надявал да удържи капака на димящото буре поне още един-два часа, за да запази в тайна връзката между нападението и отвличането на Аманда.

Не било писано.

Уорън Дънкан заби пирон в ковчега.

— Разговарях с британския Специален разузнавателен полк. Казаха, че имат хора на терен, които помагат на някакъв секретен американски екип.

Джеймс Гант посочи с пръст към Пейнтър.

— Вашият екип. — Обърна се, без да може да скрие отвращението си. — Покажи му, Боби.

Братът на президента вдигна дистанционното и пусна сателитна картина от болницата на УНИЦЕФ. Лагерът беше превърнат в димящи развалини, изровени с кратери. Оцелелите се щураха напред-назад, опитваха се да помогнат на ранените, коленичеха край тела, мъчеха се да потушат пожарите.

Президентът Гант посочи ядосано екрана.

— Вие казахте да избягваме открита атака, да не позволяваме на похитителите да научат, че са попаднали на ценна плячка. На дъщеря ми!

Почти изрева последните думи, все едно беше някакъв генерал на Конфедерацията, опитващ се да повдигне бойния дух на войниците си преди битка.

Ясно беше, че се очертава разправия.