Джеймс Ролинс - Кръвна линия

През цялото време Тъкър тихо даваше команди на Каин, за да следва приблизително пътя.

— Бавно — каза той на партньора си. — Пълзи. Наляво.

Картината от камерата се сниши; отново приближаваха пътя.

Дърветата започнаха да оредяват.

Отпред се появиха три джипа „Ленд Роувър“, препречващи пътя точно там, където беше изсечен направо в един стръмен хребет. Пред джиповете крачеха войници; други седяха в каросериите. Трети пък преобръщаха коли или влачеха трупове, оставящи кървави дири след себе си.

Всички бяха в черни бронежилетки и шлемове и въоръжени с щурмови карабини.

Досущ като екипа, който беше убил Амур Махди.

Тъкър преброи най-малко петнайсет неприятели.

— Долу — нареди той на Каин. — На място.

Докосна микрофона на гърлото си и се свърза с Грей.

— Командире, виждаш ли това?

— Да. Няма да можем да минем през тази тълпа без сериозна престрелка. Можеш ли да намериш някакъв заобиколен маршрут?

— Ще опитам.

Остави Каин на поста му край пътя, за да пази гърба му. Докато идваха насам, беше чул ромон на вода от микрофона на кучето. Запълзя бавно назад през гората, като се оглеждаше за източника на шума. Не след дълго откри поточе, минаващо по едно песъчливо дере.

Беше широко само една стъпка и дълбоко няколко сантиметра — последен остатък от дъждовния сезон, толкова немощен, че никога не би могъл да стигне до сухите равнини.

Въпреки това потопи пръст в него и си спомни старата поговорка на инструктора си по оцеляване: „Където има вода, има и път“.

Тръгна нагоре по течението с надеждата, че думите му са верни.

Петдесетина метра по-нагоре потокът стигаше до стръмния хребет, който препречваше пътя. Тук стана свидетел на силата на водата дори когато става въпрос за такъв незначителен поток. През столетията дъждовните сезони постепенно бяха ерозирали пясъчника.

Проходът беше тесен и минаваше през серия стъпала, които лесно можеха да се изкачат и осигуряваха достъп до възвишенията.

Съсредоточен напред, Тъкър не забеляза фигурата, която клечеше до малкия вир под водопадите и пълнеше манерката си. До нея имаше автомат.

Тъкър беше забравил другото правило за оцеляване сред дивата природа.

„Винаги бъди нащрек.“

Макар да бяха на сянка, жегата изтощаваше Грей. Гледаше екрана на телефона, предаващ картина от камерата на Каин. Противниците се намираха на около четиристотин метра нагоре по пътя. Гледаше ги как се мотаят, чуваше грубия им смях. Всеки момент обаче можеха да пратят надолу разузнавач или някой от джиповете.

Трябваше да се махнат, преди това да се е случило.

Погледна часовника в ъгъла на малкия екран. Тъкър го нямаше от десет минути. Нито вест от него. Доста се беше забавил. Грей посегна към микрофона на гърлото си.

Преди да успее да заговори, някакво шумолене насочи вниманието му към гората.

Сейчан вдигна пистолета си.

Тъкър изхвърча от храстите на открито. Изглеждаше някак покрусен и ужасно уморен.

— Намерих път — каза той. — Да вървим.

Грей бързо събра останалите. Двамата със Сейчан застанаха от двете страни на Тъкър, докато бързаха към гората. Ковалски и Джейн ги следваха с Бааши между тях. Жената беше прегърнала през рамо момчето, за да го пази.

— Някакви проблеми? — попита Грей, който усети, че нещо е разстроило кучкаря.

— Само един, незначителен — кисело отвърна Тъкър.

Стигнаха малък поток и тръгнаха покрай него, като гледаха да вдигат колкото се може по-малко шум. Потокът ги отведе до стръмен хребет, в който водата бе издълбала серия малки водопади.

— Кой е този? — попита Джейн, посочвайки с дулото на пушката си някакъв войник, който лежеше проснат в безсъзнание до малък вир. Беше завързан и със запушена уста.

Сейчан го приближи предпазливо, като оглеждаше гората около тях.

— Сам е — мрачно рече Тъкър. — Беше дошъл за вода. Но някой може да дойде да го търси.

— Защо просто не го уби? — попита Ковалски. — И после да скриеш тялото?

— Почти го убих — промърмори Тъкър. — Изненада ме.

Сейчан приклекна и огледа войника, после погледна към Бааши. Гласът й беше остър.

— Та той е само момче.

Грей успя да разгледа по-внимателно лицето му. Изглеждаше по-малък и от Бааши.

— Нахвърлих му се — каза Тъкър, който явно дишаше с усилие. — Действах бързо, почти не мислех. Не исках да предупреди останалите. Задуших го и тъкмо щях да му счупя врата, когато забелязах, че е дете. Въпреки това стиснах достатъчно, за да го накарам да припадне.