Джеймс Ролинс - Кръвна линия

— Разбирам. Направете, каквото трябва — рече Грей. Ръкува се с Амур и му пожела лека нощ на родния му език, с което си спечели усмивка на симпатия. — Хабен ванаагсан.

Грей изчака Амур да излезе от ресторанта и даде знак на останалите да стават.

— Да се връщаме в хотела.

Излязоха на група. Дори в този вечерен час градът беше задръстени с камиони, хора и колички. Покрай улицата имаше импровизирани сергии, предлага цвърчащо месо, чай и всевъзможни стоки. Босасо блъскаше, ръгаше и крещеше навсякъде около тях.

Вървяха плътно един до друг през претъпкани улици към хотела.

Сейчан заговори в ухото му и Грей усети горещия й дъх.

— Прав беше. Имаме си опашка.

Грей спря при една сергия за плодове и се престори, че разглежда екзотичните стоки, докато в същото време изучаваше улицата. Забеляза две невзрачно облечени фигури, които побързаха да се скрият.

— Двама ли са?

— Трима — поправи го Сейчан. — И жената със зеления саронг при входа на онова интернет кафене.

Грей не забеляза нищо необичайно във външния й вид, но имаше доверие на преценката на Сейчан.

Ковалски не подозираше нищо. Той взе един банан и го подуши.

— Ще купуваме или не?

Грей продължи нататък към хотела, увличайки опашката след себе си.

— Значи Амур не е толкова лоялен, колкото твърди ЦРУ — прошепна Сейчан.

Присламчи се към него като към любовник. В тази страна не се гледаше с добро око на физическия контакт между мъже и жени, но въпреки това имаше странно вълнуваща интимност в това да бъдат толкова близко един до друг, без да се докосват.

— Пейнтър го подозираше — промърмори Грей.

Директорът беше разгледал различните потенциални контакти и се беше спрял върху Амур най-вече поради противоречивото му поведение в миналото. Изглеждаше, че той няма нищо против да сменя страните, особено ако са замесени много пари.

„Веднъж пират, завинаги пират“.

Грей продължи да върви небрежно по улицата с другарите си, без да си прави труда да се отърве от опашката. Искаше да следят екипа му. Амур играеше опасна игра, но тя отговаряше на целите им.

Защото същата игра можеше да се играе от двама .

Тъкър Уейн спазваше безопасна дистанция зад Амур Махди — вървеше на една пресечка зад него.

Радиостанцията в ухото му избръмча.

— С него ли си?

Беше командир Пиърс. Тъкър докосна микрофона на гърлото си.

— Да.

За да се смеси с местните, беше нахлузил широк кариран макавиис над бронежилетката си и тюрбан, за да скрие косата и чертите на лицето си. Не че тук нямаше бели лица. Градът явно привличаше мъже без принципи от цял свят. Наред с вездесъщите африкански диалекти бе чул германска, испанска и френска реч.

Въпреки това Тъкър се стараеше изобщо да не попада в полезрението на целта си, като се доверяваше на другия чифт очи повече, отколкото на своите.

На няколко метра пред него Каин се спотайваше в сенките и се прокрадваше напред, придържайки се плътно към рушащата се стена на нечие имение и прескачайки или заобикаляйки препятствията. Малцина обръщаха внимание на овчарката. По улиците скитаха предостатъчно бездомни кучета, измършавели от глад, с четящи се ребра.

Пред тях Амур зави на следващата пресечка и започна да се отдалечава от оживената зона на новите хотели и големите къщи. Движеше се решително към една изравнена от булдозери част на града, заета от кранове, купчини чакъл и метални фургони, подготвящи разширяването на деловия център.

Тъкър съобщи за промяната в посоката.

— Напуска новия град и върви към една по-занемарена част. Определено не се прибира у дома.

Беше запомнил всичко, което успя, за целта си къде живее, къде се среща с приятели на питие, къде намира любовницата му. Сега Амур не отиваше в никое от обичайните си свърталища.

— Продължавай да го следиш, но спазвай дистанция — предупреди го Грей. — Не искаме да го подплашваме.

„Знам как да си върша работата — кисело си помисли Тъкър, докато наближаваше ъгъла. — Нали затова ме нае… тоест нали затова ни нае“.

Каин вече беше спрял на ъгъла и погледна назад. Тъкър вдигна длан.

На място.

Тъкър огледа терена пред тях. Високи огради, скрити зад платнища, минаваха от двете страни на пътя и не позволяваха достъп на минувачите до строителните площадки. В този час наоколо нямаше жива душа. Не му оставаше друг избор, освен да чака.

„Ако го последвам, незабавно ще ме видят и с прикритието ми е свършено“.