Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Дръж си очите отворени и езика зад зъбите.

Смяташе да прави точно това. Засега пиратите с нищо не показваха, че знаят чия дъщеря е. Дори не я бяха разпитали все още. Всъщност почти не бяха разговаряли с нея. Изсумтяване, инструкции с жестове, някоя и друга рязка заповед. Най-вече да пие вода.

„Не искаме на бебето ви да се случи нищо лошо.“

Предупреждението беше дошло от човека, който седеше на мястото до шофьора — англичанина с тънкия мустак и безупречното облекло. Той беше единственият, който неотменно бе около нея, макар че през по-голямата част от деня не й обръщаше внимание, а седеше прегърбен пред лаптопа, свързан със сателитен телефон и джипиес.

Аманда се загледа в тила му, като се опитваше да разбере що за човек е, какви са слабите му места. Той чукна няколко клавиша и на екрана на компютъра се появи топографска карта. Тя се престори, че е схваната, и се наведе напред, опитвайки се да надникне над рамото му и да получи някаква представа къде се намира и накъде отиват. Пазачът й обаче грубо я дръпна назад и ръката му се задържа върху лявата й гърда, която бе чувствителна и подута. Тя плесна пръстите му, с което си спечели само похотлив поглед.

Претърпяла поражение, Аманда се загледа мрачно в мъгливата гора.

Изтощението и страхът бяха разтеглили деня в поредица размазани картини. На зазоряване бяха слезли на сушата при малко крайбрежно селище — оживени паянтови барове, хотели, ресторанти и публични домове. И всички обслужващи пиратите. А по броя скъпи автомобили по наскоро павираните улици и недостроени крайбрежни вили си личеше, че пиратството е доходоносен и процъфтяващ бизнес. Индустрията се охраняваше от милиция, която кръстосваше улиците в джипове „Мерцедес“ и размахваше застрашително оръжие през свалените прозорци, гарантирайки, че никой няма да се опита да спаси заложниците. А несъмнено имаше и други заложници, освен нея. Когато катерът им влезе в пристанището, тя бе забелязала множество заловени съдове — рибарски кораби, платноходки, една лъскава яхта, а също и петролен танкер, хвърлил котва в по-дълбоки води. Престоят им в селището продължи по-малко от час. Там беше предадена на друга пиратска банда и изведена от градчето в нагорещен, зле проветрен микробус „Фолксваген“. Пътуваха половин ден през изсушени и заравнени от безмилостното слънце земи. Монотонният пейзаж се разнообразяваше от време на време от някое село от кирпичени колиби. Спираха само колкото да се изпишка, което се случваше често и всеки път бе унизително. В далечината се извисяваха планини, които с всеки изминал час ставаха все по-високи и по-високи.

Метално изщракване привлече вниманието й напред — англичанинът беше затворил рязко лаптопа, сякаш вече не се нуждаеше от него. Скоро причината за това стана ясна. В гората пред тях се появи огнено сияние, което превръщаше мъглата в алени нишки, пълзящи през тъмнозелената джунгла. Аманда долови миризма на печено месо и пушек.

Джипът преодоля последните петдесет метра и излезе на открита поляна. Лагерът се прикриваше от огромна камуфлажна мрежа, която създаваше впечатлението, че се намират в просторна пещера. Скритата поляна се осветяваше от три лагерни огъня и няколко походни лампи, закрепени за стълбове.

Джипът отби в края на поляната и спря до няколко коли. Недалеч се виждаха и три камили, които дигнаха глави да разгледат новодошлите.

Ококорената Аманда също се опита да проумее къде е озовала. Спретнат кръг от военни палатки заобикаляше по-голяма постройка, приличаща на живописна къща с фронтон, издигната върху подпори на около метър над земята. Отпред имаше старомодна веранда с два шезлонга, покрити с мрежа против комари. Приличаше на дом на африкански мисионер. Впечатлението се засилваше от големия кървавочервен кръст, украсяващ едната стена на сградата.

Но когато джипът спря, очарователната илюзия се изпари. Къщата се оказа импровизирана палатка с бяло платнище, опънато над дървена рамка. И аленият кръст не изглеждаше толкова религиозен символ, колкото медицински, сякаш платнището беше взето от Червения кръст. Само че този имаше странни означения по раменете — извиващ се, преплетен орнамент, който й се струваше смътно познат. Преди да успее да разбере какво я тормози, англичанинът отвори вратата от нейната страна и й подаде ръка, за да й помогне да слезе.

— Дом, мил дом — каза той без следа от сарказъм.

Тя слезе несигурно, като поддържаше корема си, и се огледа. Постоянното боботене на дизелов генератор сякаш подигравателно повтаряше бесните удари на сърцето й.