Джеймс Ролинс - Кръвна линия

— Колко ще пратите този път?

— Цяло ято, предполагам. Двайсет. Но тя е наистина забележителна и се показа толкова обещаваща, че смятам да прескочим направо на следващото ниво. Вкарване на нов елемент.

Филдинг погледна назад към дъното на лабораторията. Там се спотайваха по-големи поди на четири крака, всеки от които завършваше с извити нокти като на ленивец, идеални за изкормване на жертвата. Едуард беше виждал колко бързо могат да се движат квадроподите. Гледката можеше да смрази кръвта ти.

— Мисля да пратя два — каза Филдинг и наперено затрака по клавиатурата.

Блейк впери поглед в бягащата жена.

Щеше да е по-добре за нея Лиза да промени решението си и да се върне с детето — макар че в крайна сметка резултатът щеше да е същият.

И за двете жени.

Лиза тичаше по дълъг, слабо осветен коридор с бебето в едната ръка и готов за употреба нож в другата. Докато бягаше, следеше на пресекулки успешната битка на Кат с металните създания — но й бяха обещали и нови и Лиза не се съмняваше, че обещанието ще бъде изпълнено.

Погледна нагоре.

„Би трябвало вече да съм под червената зона“.

Прецени, че за съжаление бяга в обратната посока на Кат. Не можеше да предложи никаква помощ на приятелката си, освен самата тя да оцелее.

Продължи по коридора, който пресичаше огромния комплекс и минаваше през зона, означена като черна. Този район изглеждаше пуст, но не и изоставен. Цареше атмосфера на очакване, като пред гръмотевична буря. Причината стана ясна няколко метра по-нататък. Отдясно имаше площадка, гледаща към огромен като катедрала склад. Стъпала водеха към по-долното ниво.

От мястото на Лиза се откриваше пълен изглед към помещението. Приличаше на хангар, способен да побере пътнически авиолайнер. Складът беше пълен с още от онези метални създания, подредени на рафтове; по-големите бяха разположени направо на пода. Кабели свързваха гърбовете на четирикраките със зареждащи колонки. В центъра дремеше гигант с размерите на танк „Пършинг“, който още бе в процес на изграждане.

От помещението се носеше постоянно бръмчене и миризма на озон, създавайки усещането за предстояща буря.

От електрически заредения въздух косъмчетата на тила й настръхнаха.

Лиза забърза нататък, обхваната от ужас.

Коридорът най-сетне свърши. Тя тръгна нагоре, припомняйки си картата. Стълбището стигаше до едно разклонение на основната лаборатория. Надяваше се оттам да стигне до някое забравено и затънтено място, откъдето да продължи незабелязано към спасението. Изкачваше се бавно, като спираше на всяка площадка и очакваше всеки момент да чуе викове.

Докато изкачваше поредното стъпало към свободата, гласът от високоговорителите прозвуча отново.

— Доктор Къмингс! Готови сме за втори рунд.

Уплашена, Лиза побягна нагоре по стъпалата.

„Не искам да гледам“.

Но въпреки това чуваше. Някъде долу машините се размърдаха, изстена хидравлика, съпроводена от внезапно прашене на електрически заряд.

Мобилизираха още сили срещу Кат.

Стълбището свърши. Отпред имаше врата с резе и знак за авариен изход. Лиза се боеше, че ако мине през нея, може да задейства някаква аларма и да привлече вниманието към тази затънтена част на комплекса, но нямаше друг избор. Ако остане, щеше да е само въпрос на време да я открият.

„По-добре да рискувам горе, отколкото да остана тук“.

Дръпна резето и за момент се уплаши, че няма да се справи — но вратата се отвори. Заля я ярка слънчева светлина, която събуди бебето; пухкава ръчичка замаха към нея.

Със слънчевата светлина се разнесе и оглушителен рев.

Лиза излезе от бункера и се озова пред водопад, спускащ се от десетметрова отвесна скала. Водата се разбиваше в река далеч под мястото, на което се намираше. Лиза се завъртя бавно и осъзна, че се е озовала на тясно плато между кипналата река от едната страна и високи скали от другата.

Нямаше път нито нагоре, нито надолу.

Бебето се размърда отново, тихият плач стана силен и отекна в скалната стена.

Не го обвиняваше.

„В капан сме“.

4 юли, 14,25 ч.

Планините Блу Ридж

Тук се намира истинското сърце на Кръвната линия.

Грей се замисли над думите, застанал пред вратата на тайния музей.

— Бях момче, когато ме доведоха за първи път тук — обясни Робърт. — Бях твърде наивен, за да разбера истинската цена на събраното тук знание, на кървавия обет, който щяха да поискат от мен, на загубите, които щях да понеса.