Джефри Дивър - Колекционерът на кости

Соколите извърнаха глави при шума от отварянето на прозореца, но не помръднаха. Останаха върху корниза, наб­людавайки ловната си територия - анемични гинкови дърве­та от двете страни на улицата.

- Кой е? - настоя Райм.

- Дон Селито.

- Лон ли?

„Какво иска?“

Том огледа стаята:

- Каква бъркотия!

Райм не обичаше суматохата, която наставаше при почист­ването. Не обичаше тътренето на мебели, шума от прахосму­качката, който му се струваше особено досаден. И така му беше добре. Тази стая, която наричаше свой кабинет, се намираше на втория етаж на готическата му къща в горен Уестсайд с изглед към „Сентрал парк“. Стаята бе голяма - шест на шест метра, и буквално всеки сантиметър бе зает с нещо. Понякога Райм зат­варяше очи и се опитваше да помирише всеки предмет в поме­щението. Хилядите книги и списания, купчините снимки, нак­лонени като кулата в Пиза, нагретите транзистори на телевизо­ра, покритите с прах крушки. Винил, пероксид, латекс, лакове.

Три различни вида уиски.

Изпражнения от соколи.

- Не ща да го виждам. Кажи му, че съм зает.

- С един млад полицай е, Ърни Банкс. Не, той не беше ли бейзболен играч? Наистина трябва да се почисти. Човек не забелязва колко е мръсно, докато не му дойдат гости.

- Гости ли? Боже мой, ама че странно звучи. Тържест­вено. А това как ще ти прозвучи? Кажи им да вървят по дяволите. Как ти се струва гостоприемството ми?

„Мръсно било ...“

Том говореше за стаята, но Райм предположи, че имаше предвид и собственика ѝ.

Косата на Райм бе черна и гъста като на двадесетгоди­шен - въпреки че беше два пъти по-възрастен, - но висеше на сплъстени кичури; плачеше за миене и подстрижка. Лице­то му бе покрито с тридневна черна четина, а и нещо постоянно го гъделичкаше в ушите, което подсказваше, че и тези косми трябва малко да се подрежат. Ноктите му бяха дълги, както на ръцете, така и на краката, и цяла седмица не се беше преобличал. Носеше ужасно грозна пижама на точки. Очите му бяха тесни, кафяви, лицето - както твърдеше Блейн - страстно, дори красиво.

- Искат да поговорят с теб - продължи Том. - Казват, че било много важно.

- Толкоз по-зле за тях.

- Не си се виждал с Лон от повече от година.

- Какво те кара да мислиш, че точно сега ще ми се при­иска да го видя? Да не подплашиш птиците! Тежко ти, ако го направиш.

- Важно е, Линкълн.

- Много важно, доколкото си спомням предишните ти думи. Къде се губи този доктор? Сигурно се е обадил. По едно време бях задрямал. А ти беше излязъл.

- Буден си от шест.

- Не. Събудих се, прав си. Но после отново задрямах. Нап­раво заспах. Провери ли съобщенията на телефонния секретар?

- Да. Не се е обаждал.

- Каза, че ще дойде сутринта.

- А вече е единадесет и половина. Дали да не уведомим въздушно-морските спасителни служби? Какво ще кажеш?

- Да не си говорил по телефона? - попита внезапно Райм.

- Може да се е обадил, докато е бил зает.

- Говорих само с...

- Казал ли съм нещо? Няма защо да се оправдаваш. Не съм казал да не говориш по телефона. Винаги можеш да се обаждаш. Просто предположих, че се е опитал да се свърже, докато си говорил.

- Не, тази сутрин си си наумил да се държиш гадно.

- Ето каква била работата. Знаеш ли, има едно такова приспособление... Могат да ти звънят по двама души едновре­менно. Трябва да си купим такова устройство. Та какво иска старият ми приятел Лон? И неговият приятел, бейзболистът.

- Попитай ги сам.

- Искам ти да ми отговориш.

- Искат да те видят. Само това ми казаха.

- За нещо мноого важ-но.

- Линкълн...

Том въздъхна. Хубавият млад мъж прокара ръка през руса­та си коса. Носеше черни панталони, бяла риза и цветна вратов­ръзка с безупречен възел. Когато го наемаше преди година, Райм му бе казал, че ако иска, може да носи дънки и фланелки с къс ръкав. Но Том ходеше все така елегантно облечен. Райм не виж­даше с какво това допринася за решението му да задържи мла­дежа на служба, но такъв ефект наистина имаше. Никой от пред­шествениците на Том не се бе задържал повече от шест седми­ци. Колкото напускаха доброволно, толкова биваха уволнени.

- Добре, какво им каза?

- Казах им да изчакат пет минути, за да видя дали си буден, и после да заповядат. За кратко.

- Така ли си им казал? Без да ме питаш. Много благодаря.

Том направи няколко крачки към вратата и извика към стълбите:

- Качвайте се, господа.

- Казали са ти още нещо, нали? - каза Райм. - И ти го криеш от мен.

Том не отговори. Двамата мъже се появиха на вратата. Райм заговори пръв. Обърна се към Том: