Джефри Дивър - Колекционерът на кости

- Този влак, сър. Оставете го тук.

- Ама как ще го зарежа така?

- Моля ви, изключете двигателя.

- Тия машини не могат да се изключват ей така. Двига­телят трябва постоянно да работи.

- И се обадете на диспечерите. Накарайте ги да спрат влаковете по южната линия.

- Няма да стане.

- Веднага! Записах си номера на тази кола.

- Кола?

- Съветвам ви да изпълните заповедите ми незабавно.

- Иначе какво ще направите, госпожичке? Ще ме гло­бите ли?

Но Амелия Сакс вече се качваше по стълбата; ставите ѝ скърцаха, в устата си чувстваше вкус на прах, глина и пот. Изтича до уличката, която бе забелязала отдолу, после се обър­на и огледа Единадесето авеню и „Явиц сентър“, разположен на отсрещната страна, фоайето му гъмжеше от хора - зрите­ли и журналисти. Огромен плакат приветстваше: „Добре дош­ли, делегати на ООН!“ Но по-рано сутринта убиецът е можел лесно да намери място за паркиране и да завлече жертвата до железницата, без да го забележат. Сакс закрачи по Единадесе­то авеню, което имаше шест платна и бе задръстено от коли.

„Хайде!“

Тя се гмурна в морето от автомобили и спря движението в северните платна. Няколко шофьори се опитаха да минат покрай нея. Наложи ѝ се да напише две глоби и накрая бло­кира пътя с кофи за боклук, за да е сигурна, че добрите граж­дани ще изпълнят обществените си задължения.

Сакс най-после си спомни какво означава последната бук­ва от правилото АЗОЗ за първия полицай, пристигнал на мес­топрестъплението: „З” значи „Запази местопрестъплението непокътнато“.

В утринната мараня зазвуча хор от клаксони, гневните ру­гатни на шофьорите не закъсняха. След малко към цялата ка­кофония се присъедини и воят на първите полицейски коли.

Четиридесет минути по-късно мястото на убийството гъмжеше от униформени и цивилни полицаи, десетки. Сакс научи от тях, че медиите проявявали особен интерес към то­ва убийство - жертвата била единият от двамата пътници, които, след като кацнали на летище „Кенеди“, взели такси към центъра, но не пристигнали по домовете си.

- Снимат ни от Си Ен Ен - прошепна полицаят.

Затова тя не остана никак учудена да види русата глава на Винс Перети, началник на Централния следствен отдел, който, след като огледа местопрестъплението, се качи по стълбата в скалата; после спря, за да изтупа прахта от хилядадоларовия си костюм.

Все пак, неочаквано за Сакс, той я забеляза и ѝ махна да се приближи. По устните му играеше лека усмивка. Тя си помисли, че ще я поздрави за навременните действия. Запа­зила бе отпечатъците по перилата на стълбата. Може би до­ри щеше да получи официална похвала. В последния час на последния й ден като патрулиращ полицай. Щеше да се пок­рие с лаврите на славата.

Перети я огледа от глава до пети:

- Полицай, не патрулирате за пръв път, нали?

- Моля, сър?

- Предполагам, че не сте новобранец.

Технически не, въпреки че имаше само три години стаж, за разлика от останалите патрулиращи полицаи на нейната възраст. Някои работеха от осем-десет години. Беше се за­писала по-късно в академията.

- Извинете, не разбрах въпроса.

Перети, изглежда, се подразни и усмивката му изчезна:

- Вие ли пристигнахте първа на местопрестъплението, полицай?

- Тъй вярно.

- Защо спряхте движението по Единадесето авеню? За каква се мислите?

Сакс погледна широкия булевард, все още блокиран от барикадата ѝ. Вече бе свикнала с клаксоните, но сега си даде сметка, че шумът е станал по-силен и колоната от коли се е проточила на километри.

- Сър, първият пристигнал на местопрестъплението по­лицай трябва да арестува извършителя, да задържи заподоз­рените, да запази...

- Много добре знам правилото АЗОЗ, полицай. Значи сте затворили булеварда, за да запазите местопрестъплени­ето непокътнато, така ли?

- Тъй вярно. Помислих си, че извършителят не би пар­кирал в пресечката. Твърде лесно щяха да го забележат от околните сгради. Единадесето авеню ми се стори по-добър избор.

- Изборът ви е грешен. От онази страна на линията ня­ма следи от стъпки, а към стълбата, която излиза на Триде­сет и седма улица, водят две следи.

- Спрях движението и по Тридесет и седма.

- Точно това искам да кажа. Трябваше да затворите са­мо нея. А влака? Защо го спряхте?

- Ами, сър. Помислих си, че ако влакът мине през мяс­тото на престъплението може да унищожи някоя улика. Или нещо такова.

- „Нещо такова“ ли?

- Не се изразих много добре, сър. Имах предвид...

- А летище „Нюарк“?