Джефри Дивър - Колекционерът на кости

Ти Джей заблъска по преградата:

- Намалете скоростта. Какво...?

- О, не - промълви Джон. - Гледай.

Шофьорът си беше нахлузил маска за ски.

- Какво искате от нас? - проплака Ти Джей. - Пари ли? Ще ви дадем, колкото искате.

Шофьорът не промълви нито дума.

Ти Джей отвори чантата си „Таргус“ и извади черния си лаптоп. Обърна се и удари с все сила компютъра в задното стъкло. Стъклото издържа, шумът от удара като че уплаши до смърт шофьора. Таксито поднесе встрани и едва не се блъс­на в постройката, покрай която минаваха.

- Пари. Колко? Ще ви дадем много пари! - започна да фъфли Джон, по дебелите му бузи потекоха сълзи.

Ти Джей отново фрасна стъклото с лаптопа. Мониторът отхвръкна от удара, но стъклото остана невредимо.

Ти Джей опита пак. Компютърът се разби и се разпадна в ръцете ѝ.

- По дяволите...

Таксито заби спирачки в една тъмна сляпа уличка и двама­та пътници едва не удариха глави в плексигласовата преграда.

Шофьорът излезе, държеше малък пистолет.

- Моля ви, не! - проплака Ти Джей.

Шофьорът заобиколи отзад, наведе се и започна да се цели през мръсното стъкло. Ти Джей и Джон се отдръпнаха към противоположната врата, притиснали изпотените си от страх тела.

Шофьорът закри очи с ръка от светлината на уличните лампи и се наведе още повече към тях.

Внезапно се разнесе гръм. Ти Джей потрепери. Джон из­пищя. Зад гърба на шофьора небето се изпълни с червени и сини фойерверки. Чуха се още гърмежи и свистене. Шофьо­рът се обърна да погледне. Огромен оранжев паяк разпрост­ря крака над града.

Фойерверки. Ти Джей бе чела за събитието в „Таймс“. Беше подарък от кмета и генералния секретар на ООН за делегатите на конференцията, приветствие от най-големия град на земята.

Шофьорът се обърна отново към таксито. Дръпна рязко дръжката и бавно отвори вратата.

Обаждането бе анонимно. Както винаги.

Така че нямаше начин да се разбере кое точно място е имал предвид информаторът. От централата съобщиха само:

- Каза на Тридесет и седма, близо до Единадесето. Това е.

Анонимните информатори никога не съобщават точно мястото на престъплението.

Вече изпотена, въпреки че бе едва девет, Амелия Сакс си проправяше път сред високите бурени. Правеше ес-образно търсене, както го наричат в Криминалния отдел - обика­ляш местността под формата на буквата S. Нищо. Наведе глава към малкия предавател, прикрепен за униформата ѝ:

- Тук патрул 5885. Централа, не намирам нищо. Имате ли някаква допълнителна информация?

Сред пращенето се чу отговорът на диспечера:

- Що се отнася до мястото - нищо, 5885. Информато­рът каза нещо странно... че се надявал жертвата да е мърт­ва, край.

- Повторете, централа.

- Информаторът каза, че се надявал жертвата да е мъртва. Така било по-добро за нея, край.

- Край.

Надявал се жертвата да е мъртва?

Сакс прескочи някаква ограда и продължи из запусте­лия участък. Нищо.

Искаше вече да се откаже. Да го запише като 10-90 - лъжлив сигнал, както обикновено правеше, и да се върне при партньора си. Коленете я боляха и имаше чувството, че ще се свари в собствената си пот. Искаше ѝ се да се скрие в „Порт оторити“, да побъбри с момчетата и да изпие цяла кана аризонски чай с лед. После, в 11:30 - само след два часа - щеше да си прибере нещата от участъка в Мидтаун Саут и да отиде на инструктаж за новото назначение.

Но не го направи, не можеше да се откаже току-така. Продължи по нагорещения тротоар между две изоставени сгради към поредния тревясал парцел.

Пъхна дългия си показалец под фуражката, в гъстата си червена коса, събрана в стегнат кок, и се почеса. По челото ѝ се стичаха струйки пот.

„Последните ми два часа като патрул - помисли си тя. - Защо не зарежа това?“

Тя продължи сред бурените. Почувства се особено.

„Някой ме наблюдава.“

Горещият вятър разклати храсталаците. От и към туне­ла „Линкълн“ профучаваха коли и камиони. „Този град е тол­кова шумен, че някой може да се промъкне зад гърба ми и да ме наръга с нож, без да го усетя.“

„Или да допре пистолет в гърба ми...“

Тя се обърна рязко.

Видя само увехнала трева, ръждясали железа и боклуци.

Покачи се върху купчина чакъл, потръпна. Амелия Сакс, тридесет и една годишна (едва тридесет и една годишна, както би казала майка ѝ), вече страдаше от артрит. Беше го наследила от дядо си, както бе наследила телос­ложението на майка си и професията на баща си (всички недоумяваха откъде е взела червената коса). Почувства но­ва болка в коляното, докато разтваряше няколко изсъхна­ли храсти. Спря точно навреме: на крачка от една десетметрова пропаст.