Джефри Дивър - Колекционерът на кости

- Не разбирам, сър - Сакс се огледа безпомощно. На­около имаше и други полицаи, но се правеха на много заети, за да следят разговора. - Какво за летището?

- Защо не затворихте и него?

Ха сега де! Явно бе решил да ѝ чете конско. Сакс сви устни, но отвърна разумно:

- Сър, според преценката ми, не изглеждаше вероятно...

- Нюйоркската централна магистрала също е добър из­бор. Също Околовръстното шосе на Ню Джърси и магист­ралата през Лонг Айланд. Шосе 1-70, оттук, та до Сейнт Лу­ис. Нали убиецът може да се измъкне по тях?

Сакс наведе глава, после пак вдигна поглед към Перети. Двамата бяха с почти еднакъв ръст, но той носеше обувки с по-високи токове.

- Обадиха ми се от кметството, дирекцията на приста­нището, кабинета на генералния секретар на ООН, управле­нието на експо... - Перети кимна към „Явиц сентър“. - Разс­троихме дневния ред на мирната конференция, провалихме речта на един сенатор и объркахме движението в целия Уестсайд. Железопътната линия е на петнадесет метра от трупа, а улицата, която затворихте - на шестдесет встрани и на де­сет нагоре. Дори ураганът Ева не е нарушавал така движени­ето по североизточните линии на железниците.

- Просто си помислих...

Перети се усмихна. Сакс бе красива жена (преди акаде­мията бе работила за модната агенция „Шантел“ на „Медисън авеню“) и той реши да ѝ прости.

- Полицай Сакс - прочете името, което бе изписано на значката върху гърдите ѝ, стегнати в бронираната жилетка, - ще ви дам един урок. Когато работим, трябва да се съобра­зяваме с обстановката. Щеше да е много добре, ако можехме да блокираме целия град след всяко убийство и да задържим три милиона заподозрени. Но това е невъзможно. Казвам ви го за ваше добро. За да си извлечете поука.

- Всъщност, сър, аз се премествам от патрула. От днес на обяд.

Перети кимна и се усмихна лукаво:

- Тогава стига разговори. Но все пак решението да спре­те влака и да затворите улицата е ваше.

- Тъй вярно. Няма спор.

Перети надраска нещо в един бележник с черна кожена подвързия.

„Само това не... “

- А сега махнете тези кофи. И ще регулирате движени­ето, докато улицата не се опразни. Ясно ли е?

Без да му отговори, Сакс се запъти към Единадесето аве­ню и започна бавно да тътри кофите за боклук. Всеки шо­фьор, който мина покрай нея, я напсува или измърмори не­що. Сакс си погледна часовника.

„Още един час. Ще го преживея“

С бързо пърхане соколът скитник кацна на перваза. Късното сутрешно слънце светеше ярко, мараня трептеше във въздуха.

- Ето те и теб - прошепна той.

От вратата на долния етаж долетя звън.

- Той ли е? - изкрещя мъжът към стълбите. - Той ли е?

След като не чу отговор, Линкълн Райм отново обърна очи към прозореца. Соколът извъртя глава - бързо, но грациозно. По ноктите му имаше кръв. Парче жълтеникаво ме­со висеше от кривата му черна човка. Той проточи шия и се запромъква към гнездото с движения, по-подходящи за змия, отколкото за птица. Хищникът пусна месото в широко отво­рената уста на пухкавото синкаво пиле.

„Наблюдавам - помисли си Райм - единственото живо същество в Ню Йорк, което няма врагове.“

По стълбите отекнаха бавни стъпки.

- Той ли е?

- Не - отвърна Том, младият болногледач.

- Кой беше? Звънецът звъня, нали?

Том вдигна очи към прозореца:

- Я, птицата се е върнала. Виж, нацапала е перваза с кръв. Виждаш ли петната?

Женският сокол се появи. Синкаво-сив, с блестящи пе­ра, като люспи на риба. Оглеждаше небето.

- Постоянно са заедно. Цял живот ли ще са един с друг? - чудеше се на глас Том. - Като гъските.

Райм извърна очи към Том, който се бе навел напред, вперил поглед през мръсното стъкло.

Младият мъж не бързаше да отговаря и това подразни Райм.

- Кой беше? - повтрри Райм.

- Гости.

- Гости ли? Хайде, бе! - изпръхтя скептично Райм.

Опита се да си спомни кога за последен път му бяха ид­вали гости. Сигурно беше преди три месеца. Кой? Май онзи репортер, или някакъв далечен братовчед. А, Питър Тейлър, един от специалистите по гръбначния мозък, които се гри­жеха за него. Блейн също идва няколко пъти. Но тя, разбира се, не се броеше за гостенка.

- Ще замръзна така - оплака се Том.

Понечи да отвори прозореца.

- Не пипай прозореца - спря го Райм. - И ми кажи кой дойде.

- Студено е.

- Ще изплашиш птицата. Спри климатичната инстала­ция. Аз ще я спра.

- Ние живеем по-отдавна тук - каза Том, докато вдига­ше тежкия прозорец. - Птиците се заселиха с пълното съзна­ние за твоето присъствие.