Джефри Дивър - Колекционерът на кости

- Спусни пердето. И без това достатъчно разтревожи птиците.

Което означаваше, че ярката слънчева светлина вече го дразни.

Смрадливото, лепкаво тиксо върху устата ѝ, което ѝ пре­чеше да говори, я караше да се чувства по-безпомощна, от­колкото металните белезници, стегнали китките ѝ. Повече, отколкото късите му яки пръсти.

Шофьорът на таксито, все още с маска на лицето, я по­веде по мрачния, влажен коридор, покрай кабели и тръби. Намираха се в мазето на някаква обществена постройка. Ня­маше представа къде.

„Само да можех да му проговоря...“

Ти Джей Колфакс бе играч, кучката от третия етаж на Морган Стенли. Специалистка във воденето на търговски преговори.

„Пари ли? Пари ли искаш? Ще ти дам пари, много пари. Купища“ - мислеше си тя. Опитваше се да хване погледа му, да му предаде мислите си.

„Моооля ви! - Започна да обмисля как да му прехвърли парите от сметката си и от социалната си осигуровка. - О, моля ви...“

Спомни си изминалата нощ: непознатият отвърна очи от фойерверките, измъкна ги от таксито, закопча ръцете им с белезници. Напъха ги в багажника и подкара отново. Пър­во по павета, после по изровен асфалт, после по черни пъти­ща, накрая отново по твърда настилка. Чу тропането на ко­лелата по някакъв мост. После пак завои, твърда настилка. Накрая колата спря и шофьорът слезе. Като че отвори някаква врата. „Вкарва колата в гараж“ - помисли си Ти Джей. Всички шумове от града заглъхнаха, само бръмченето на дви­гателя ехтеше, усилено от стените.

После багажникът се отвори и непознатият я измъкна. Издърпа пръстена с диамант от пръста ѝ и го прибра в джоба си. После я преведе покрай призрачни лица: избелели карти­ни с празни очи, които я гледаха. Месар, дявол, три тъжни деца, изрисувани върху напуканата мазилка. Непознатият я замъкна в някакво плесенясало мазе и я бутна на пода. Пос­ле се качи на горния етаж.като я остави сама в тъмнината и зловонието на мазето. Миризма на мърша и помия. Така ле­жа с часове, поспа малко, плака много. Силен шум я събуди внезапно. Остър звук от изстрел. Някъде наблизо. После от­ново заспа.

Преди час и половина непознатият се върна. Вкара я в багажника и кара още двадесетина минути. До тук. Където и да се намираше това „тук“.

Влязоха в мрачно помещение. В средата стърчеше черна тръба. Непознатият я заключи с белезниците за тръбата, хвана я за краката и ги изтегли силно напред, така че да я постави в седнало положение. Овърза глезените ѝ с тънко въже за простиране. Всичко това му отне само няколко минути. Но­сеше кожени ръкавици. После се изправи и я погледа извес­тно време. Наведе се и разкъса блузата ѝ. Заобиколи я отзад и започна да опипва раменете ѝ, да стиска плешките ѝ.

Ти Джей заплака, опита се да проговори през тиксото.

Знаеше какво ще последва.

Пръстите му се преместиха по ръцете ѝ, под мишниците, по тялото. Но не докоснаха гърдите ѝ. Не, пръстите му май търсеха ребрата. Напипа ги и ги погали. Ти Джей потръпна и се опита да се освободи. Той я стисна по-здраво и продължи да я гали още известно време, като натискаше силно, докато не почувства костите ѝ.

Той се изправи. Стъпките му се отдалечиха. За извест­но време настъпи тишина, ако се изключи бръмченето на асансьори и климатични инсталации. Изведнъж нещо точно зад гърба ѝ прошумоля, Ти Джей подскочи от страх. Ед­но постоянно ссст , ссст . Много познато, но не на място. Тя се опита да се извърне, за да види какво го издава, но не успя. Какво бе това? Ритмичният звук се повтори отново и отново, и отново. Извика спомени от детството ѝ, от родната къща.

Ссст, ссст, ссст.

Събота сутринта в малката барака в Бедфорд, Тенеси. Единственият почивен ден на майка ѝ, посветен главно на почистване на къщата. Ти Джей се събуждаше от лъчите на слънцето и слизаше да ѝ помага. Ссст . Отново се разплака. Защо му бе да мете толкова усърдно пода?

По лицата им се четеше изненада и неудобство.

Нещо доста необичайно за полицаи от отдел „Убийства“ в Ню Йорк.

Лон Селито и младият Банкс (Джери, а не Ърни), както бе казал Том, се настаниха на столовете, към които Райм ги насочи с кимване на рунтавата си глава: прашни, неудобни разкривени столове.

Райм се беше променил чувствително от последното посе­щение на Селито и детективът не криеше изненадата си. Банкс не го познаваше отпреди, за да сравнява, но също изглеждаше шокиран. Мръсната стая, дрипльото, който ги гледаше подоз­рително. И най-вече миризмата, вонята на телесни секрети.