Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

— Я ми кажете, докторе, наистина ли животът ми е бил в опасност? — попита благоговейно Харви.

— Ами бяхте доста зле, а и последиците можеха да са тежки, ако не бяхме махнали от жлъчката ви ето това!

Робин извади най-тържествено от джоба си камъка с надписа.

Харви го зяпна невярващо.

— Майко мила! Наистина ли съм се разхождал с това вътре в корема? Бре, бре, бре! Просто не знам как да ви благодаря. Ако някога имате нужда от нещо, на всяка цена ми се обадете, чухте ли, докторе. — Той предложи на Робин грозде. — Нали ще ме вдигнете на крака? Според мен медицинската сестра не си дава сметка колко тежко е състоянието ми.

Робин се опита да измисли нещо.

— Опасявам се, че нямам тази възможност, господин Меткаф. Днес почивката ми свършва и трябва да се прибера в Калифорния. Нищо, което да не търпи отлагане, разбира се: няколко операции, които не са спешни, и доста натоварена програма от лекции. — Той сви презрително рамене. — И да не се прибера, няма да настъпи краят на света, но съм свикнал с този начин на живот.

Харви изправи гръб и се хвана внимателно за корема.

— Вижте какво, доктор Баркър. Чудо голямо, че студентите ще пропуснат някоя и друга лекция. Аз съм болен човек и имам нужда от вас, докато оздравея напълно. Ще ви платя подобаващо, не се притеснявайте. Когато става дума за здравето ми, не се скъпя. Нещо повече дори, готов съм да ви дам парите в брой, стига да ви убедя да останете. Последното, което искам да научава Чичо Сам, е точно колко изкарвам — предпочитам да се разплащам в брой.

Робин се прокашля тихичко — не знаеше как точно лекарите в Щатите отварят дума пред пациентите си за такъв парлив въпрос като парите.

— Не че ще се разоря, ако остана, но ще ви струва скъпичко. Някъде към 80 000 щатски долара — каза той и си пое дълбоко въздух.

Харви дори не трепна.

— Ама разбира се. Няма по-добър от вас. Това не са много пари, особено когато става въпрос за живота ми.

— Добре тогава. Ще се върна в хотела и ще се помъча да си уредя нещата така, че да остана.

Робин излезе от каютата и белият ролс-ройс го откара до хотела. Докато разказваше в стая 217 какво е станало, всички го гледаха смаяни.

— За бога, Стивън, тоя го тресе хипохондрията. Иска да остана тук, докато оздравеел. Това не влизаше в плановете ни.

Стивън прие нещата спокойно.

— Ами остани тогава. Какво толкова, продължавай все в тоя дух, а онзи ще си плати. Хайде, звънни и му кажи, че всеки божи ден в единайсет преди обед ще го държиш за ръчичка. А ние ще се приберем без теб. Само внимавай, не надувай много сметката за хотела.

Робин набра телефонния номер…

В стая 217 на хотел „Париж“ младите мъже си направиха тържествен обяд, като се изръсиха за още една бутилка от най-скъпото отлежало шампанско, после взеха такси, отидоха с него на летището в Ница и хванаха самолета в четири и десет за лондонското летище „Хийтроу“. И този път не седнаха заедно. В съзнанието на Стивън се беше врязало едно изречение от разговора на Робин с Харви Меткаф: „Ако някога имате нужда от нещо, на всяка цена да ми се обадите, чухте ли“.

Веднъж на ден Робин ходеше да преглежда пациента — идваше да го взима белият ролс-ройс с оцветени в бяло джанти и шофьор, облечен от глава до пети в бяло. Само Харви бе способен на такива простащини. На третия ден сестра Фобер помоли Робин да поговорят насаме.

— Пациентът — подхвана тя жално-жално — ми посяга, докато му сменям превръзките.

Робин позволи на доктор Уайли Баркър волността да се отклони от чисто професионалния разговор.

— Не бих казал, че не му влизам в положението. Но вие, сестро, проявете твърдост. Сигурен съм, че не ви се случва за пръв път.

— Naturellement 46 46 Естествено (фр.). — Б.пр. , но за пръв път виждам такова чудо — да ми посяга пациент, който само преди три дни е претърпял операция. Явно има много здрав организъм.

— Знаете ли какво, я за ден-два му сложете катетър. Това ще го усмири. — Младата французойка се усмихна. — Сигурно си е доста скучно да стоите по цял ден тук — допълни Робин. — Защо довечера, след като господин Меткаф си легне, не дойдете да вечеряме заедно.

— С удоволствие, docteur 47 47 Докторе (фр.). — Б.пр. . Къде ще се срещнем?

— Стая 217, хотел „Париж“ — отвърна Робин, без дори да поруменее. — Да речем, в девет.

— Ще чакам с нетърпение да ви видя, docteur.

— Още малко шабли, Анжелин?

— Не, благодаря, Уайли. Наистина паметна вечер. Но ми се струва, че още не си получил всичко, каквото желаеш.