Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

Стивън тутакси се обади по телефона на Робин, за да потвърди, че са пристигнали, и го помоли да му прочете телеграмата.

— Страхотно, Робин. А сега върви на „Хийтроу“ и точно в един следобед я пусни.

— Успех, Стивън! Натрий му носа на тоя шарлатанин!

Математикът се върна при останалите и ги успокои, че Робин се справя блестящо.

— Хайде, върви, Джеймс, и ни съобщи веднага щом Харви се появи.

Джеймс си допи бирата „Карлсберг“ и тръгна към хиподрума. За беда едва ли не на всяка крачка се натъкваше на познати, на които не знаеше как да обясни защо не може да се присъедини към тях.

Малко след дванайсет Харви пристигна на паркинга за членове на Клуба — белият му ролс-ройс лъщеше като на реклама за прах за пране „Персил“. Хората, дошли на конните надбягвания, зяпаха автомобила с английско презрение, което американецът погрешно тълкуваше като възхита. Поведе гостите си към своята ложа. С костюма, който му беше ушил наскоро, Бърнард Уедърил бе надминал себе си. Харви беше направо неузнаваем с червения карамфил в бутониерата и шапката, която беше сложил, за да покрие плешивото си теме, и Джеймс сигурно щеше да го изтърве, ако не беше белият ролс-ройс. Последва на безопасно разстояние малката свита на американеца и видя как той и гостите му влизат през врата, на която пишеше „Господин Харви Меткаф и гости“.

— Вече е в ложата — съобщи Джеймс.

— А ти къде си? — попита Жан-Пиер.

— Точно под него, при един букмейкър на име Сам О’Флеърти.

— Я не се изказвай толкова грубо за ирландците, Джеймс — подметна Жан-Пиер. — До няколко минути сме при теб.

Джеймс погледна огромната трибуна за десет хиляди зрители, откъдето хиподрумът се виждаше като на длан. Беше му трудно да се съсредоточи, отново се натъкваше непрекъснато на познати и приятели. Първо срещна граф Халифакс и оная досадница, която миналата пролет толкова неблагоразумно бе склонил да придружава на бала на кралица Шарлота. Как ли се казваше? А, да. Селина Уолъп. Име тъкмо като за нея. Беше облечена с минижуп, излязъл от мода най-малко преди четири години, беше си сложила и капела, каквато пък явно никога нямаше да бъде на мода. Джеймс нахлупи бомбето още по-ниско над очите си, обърна се на другата страна и забъбри със Сам О’Флеърти за надбягвания и коне. О’Флеърти само това и чакаше — колкото му глас държи, оповести какви са последните залози за фаворита сред конете:

— Залозите за Розали вървят шест към четири, кобилката е собственост на един американец — Харви Меткаф, ще я язди Пат Едъри.

Както беше тръгнало, Едъри сигурно щеше да стане най-младият шампион сред жокеите — Харви винаги залагаше на победители.

Стивън и Жан-Пиер дойдоха при Джеймс и букмейкъра, чийто помощник бе застанал на преобърната наблизо оранжева будка за залози и размахваше ръце като моряк на претърпял корабокрушение кораб.

— Е, на кой кон ще заложите, господа? — обърна се Сам и към тримата.

Джеймс се направи, че не забелязва киселата неодобрителна физиономия на Стивън.

— Залагам пет лири стерлинги на Розали, ако спечели, и още пет — ако загуби — оповести той и връчи на букмейкъра новичка банкнота от десет лири, срещу която получи зелено картонче със сериен номер и печат по средата, на който пишеше „Сам О’Флеърти“.

— Това, предполагам, Джеймс, влиза в плана ти, който все още не си разкрил пред нас — подметна Жан-Пиер. — Лично мен ме интересува колко ще спечелим.

— Девет лири стерлинги и десет пенса след данъчното облагане, ако Розали спечели — изчурулика Сам О’Флеърти, без да вади пурата, която мърдаше нагоре-надолу залепена за устната му.

— Има да залагаш още доста, Джеймс, докато го докараш до един милион долара. Е, ние отиваме на трибуните за членове на Клуба. Съобщи ни веднага щом Харви напусне ложата. Според мен към два без петнайсет ще дойде да огледа конете и ездачите за надбягването в два часа, значи разполагаме с цял час.

Келнерът отвори поредната бутилка отлежало шампанско „Круг“, реколта 1964 година, и започна да го разлива по чашите на гостите в ложата на Харви: трима банкери, двама икономисти, двама корабовладелци и нашумял журналист от лондонското Сити.

Харви предпочиташе да кани хора прочути и влиятелни, които трудно ще му откажат, съблазнени от мисълта, че покрай него все ще уредят някоя сделка или работа. Беше много щастлив, че в този голям ден е в отбрана компания. Най-важен сред гостите бе сър Хауард Дод, възрастен директор на търговска банка, носеща уж неговото име — всъщност обаче това беше името на прапрадядо му. Сър Хауард беше висок метър и осемдесет и пет и стъпваше напето, изопнат като струна — ще го помислиш по-скоро за човек от Гренадирския гвардейски полк, отколкото за уважаван банкер. Единственото общо, което имаше с Харви, беше косата, по-точно липсата на такава и плешивото теме. Придружаваше го младичкият му заместник — Джейми Кларк. Току-що беше навършил трийсет, бе изключително умен и беше дошъл колкото да се увери, че шефът му няма да забърка банката в нещо, за което после ще съжалява. Не че младият банкер не се възхищаваше тайничко на Харви, но все пак предпочиташе банката му да си няма вземане-даване с такива клиенти. Въпреки това на драго сърце бе приел да прекара деня на конните надбягвания.