Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

— Асансьорът е ей там — посочи той. — Току-що си избра един от най-скъпите апартаменти в хотела.

Стивън погледна в посоката, която Джеймс му беше показал, и се извърна да му благодари. Ала той вече се беше отправил към американското кафене — да не би Харви да го забележи, щом влезе в хотела.

Стивън слезе от асансьора на първия етаж и установи, че „Дорчестър“, където влизаше за пръв път, е точно толкова традиционен, както и „Кларидж“, а по коридора, застлан с дебел килим в наситеносиньо и златисто, се стига до великолепно обзаведен ъглов апартамент с изглед към Хайд Парк. Свлече се във фотьойла — не знаеше какво да очаква от тук нататък. Нищо не вървеше по план.

Жан-Пиер чакаше в галерията, Джеймс седеше в американското кафене, а Робин сновеше напред-назад отстрани на банка „Баркли“ на Парк Лейн, сграда, построена в някакво далечно подобие на стил тюдор и отстояща на петдесетина метра от входа на хотел „Дорчестър.“

— Сред гостите, отседнали в хотела, има ли човек на име Дросер? Би трябвало да е настанен в стая 120 — излая Харви.

Администраторът на рецепцията провери в картончетата.

— Да, господине, има. Той знае ли, че ще го посетите?

— Не, но ще му звънна по вътрешния телефон.

— Заповядайте, господине. Минете под малката арка вляво и ще видите пет телефонни апарата. Единият е за вътрешните линии.

Харви отиде при телефоните.

— Стая 120 — каза на телефониста, който, облечен в зелената униформа на хотела с мънички сърмени замъци върху реверите, седеше в тясната телефонна централа на „Дорчестър“.

— Първа кабина, ако обичате.

— Господин Дросер?

— На телефона — отвърна Стивън, като се постара германският му акцент да звучи правдоподобно.

— Казвам се Харви Меткаф. Удобно ли е да се кача за малко при вас и да поговорим? Става дума за картината на Ван Гог, която купихте днес сутринта.

— В момента е малко неудобно. Тъкмо се канех да си взема душ, чакат ме за обяд.

— Няма да ви бавя много.

Още преди Стивън да е отговорил, Харви затвори телефона. След малко на вратата се почука. Стивън усети как краката му се подкосяват. Отвори, притеснен до смърт. Беше облякъл белия хотелски халат, кестенявата му коса бе поразчорлена и малко по-тъмна от обикновено. Това бе единствената дегизировка, която бе измислил за толкова кратко време: първоначалният план не предполагаше да се среща лице в лице с Харви.

— Извинявайте за безпокойството, господин Дросер, но трябваше на всяка цена да ви видя още сега. Знам, че току-що купихте от галерия „Ламан“ една картина на Ван Гог и понеже сте търговец на произведения на изкуството, се надявах, че няма да имате нищо против веднага да я препродадете и бързо да си приберете печалбата.

— Благодаря за предложението, но трябва да ви откажа — отвърна Стивън и за пръв път усети как му олеква. — От доста години търся да закупя картина на Ван Гог, която да окача в галерията си. Съжалявам, господин Меткаф, но картината не се продава.

— Платихте за нея 170 000 гвинеи. Това колко долара прави?

Стивън се позамисли.

— Някъде към 435 000.

— Ще ви броя 15 000 долара, ако ми преотстъпите картината. Единственото, което трябва да сторите, е да звъннете в галерията и да кажете, че платното вече е мое и ще го платя аз.

Известно време Стивън мълча — умуваше как да излезе от положението, без да обърка нещо. „Мисли като Харви Меткаф“ — заповтаря си наум.

— 20 000 долара в брой и можем да се споразумеем.

Харви се подвоуми. Краката на Стивън отново се подкосиха.

— Хайде, от мен да мине — рече накрая Харви. — Обадете се още сега в галерията.

Стивън вдигна телефонната слушалка.

— Бихте ли ме свързали с галерия „Ламан“ на Бонд стрийт, по възможност незабавно. Чакат ме за обяд.

След няколко секунди телефонът иззвъня.

— Галерия „Ламан“.

— Търся господин Ламан.

— Най-после, Стивън! Какво, дявол го взел, става там при теб?

— А, вие ли сте, господин Ламан, обажда се хер Дросер. Нали ме помните, днес сутринта бях в галерията ви.

— То оставаше да не те помня, глупак такъв. Какво те прихваща бе, Стивън. Аз съм, Жан-Пиер.

— При мен е един господин, казва се Меткаф.

— Майко мила, Стивън. Извинявай. Чак сега включих, че…

— След няколко минути ще бъде при вас. — Стивън погледна Меткаф, който кимна. — Преотстъпвам му картината на Ван Гог, която запазих сутринта, той ще ви донесе чек за цялата сума — 170 000 гвинеи.

— От провала до победата има само една крачка — изшушука Жан-Пиер.