Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

— Напредваш ли с бакарата и блекджека? — продължи Робин.

— За пет седмици съм изгубил само трийсет и седем долара, при това включвам и таксата за членската карта в „Клермонт“ и „Голдън Нъджит“.

— Прибавяме ги към разходите — напомни Стивън. — Така сметката набъбва на 563 619 щатски долара.

Останалите се засмяха. Само устните на Стивън не помръднаха. Той наистина бе много вглъбен и сериозен.

— А ти, Джеймс, справяш ли се с микробуса?

— Вече стигам от Харли стрийт до болница „Сейнт Томас“ само за четиринайсет минути. В Монте Карло сигурно ще се справя и за единайсет, но първо предния ден трябва да потренирам. Ако не друго, трябва да свикна да шофирам от обратната страна на платното.

— Виж го ти него, обратната страна на платното! Излиза, че всички, освен британците карат обратно! — подметна Жан-Пиер.

Джеймс не му обърна внимание.

— Не съм много наясно и с пътните знаци в Европа.

— Обяснени са най-подробно в пътеводителя „Мишлен“, който ти дадох към папката.

— Да де, но ще се чувствам по-сигурен, ако покарам по пътищата — не ми е достатъчно да ги познавам от картите. Пък и доста от улиците в Монте Карло са еднопосочни. Само това оставаше — от пътна полиция да ме спрат, докато Харви Меткаф лежи отзад в несвяст.

— Не се притеснявай. След като отидем в Монте Карло, ще разполагаш с предостатъчно време. И така, остава само Стивън — не съм виждал човек, който да усвоява медицината по-бързо от него. Сигурен ли си в новопридобитите си знания?

— Почти толкова сигурен, както и в твоя американски акцент, Робин. Все пак разчитам, че когато се срещнем с Харви Меткаф, на него няма да му е до такива подробности.

— Не бери грижа за това, Стивън. Повярвай, няма да му направи впечатление, дори да се представиш за хер Дросер, стиснал под мишници по една картина на Ван Гог.

Робин раздаде на всички окончателното разписание за сухите тренировки на Харли стрийт и в болница „Сейнт Томас“, после отново се зачете в зелената папка.

— Запазил съм четири единични стаи на различни етажи в хотел „Париж“ и потвърдих всички уговорки, които имам с централна болница „Принцеса Грейс“. Хотелът се слави като един от най-добрите в света. Доста скъпичък е, затова пък е удобен — намира се на две крачки от Казиното. В понеделник, когато се очаква Харви да пристигне на яхтата си, заминаваме със самолет за Ница.

— А какво ще правим до края на седмицата? — попита уж нехайно Джеймс.

Стивън отново взе нещата в свои ръце:

— Ще изучаваме зелената папка отпред назад и отзад напред, за да сме готови за генералната репетиция в петък. Най-важното за теб, Джеймс, е накрая да се стегнеш и да ни кажеш какво предлагаш.

Джеймс отново се умърлуши. Стивън затвори рязко папката.

— Това май е всичко за тази вечер.

— Я чакай, Стивън — спря го Робин. — Дай да те съблечем още веднъж, за да видим дали ще се вместим в деветдесет секунди.

Ще не ще, Стивън легна насред стаята, а Джеймс и Жан-Пиер му смъкнаха чевръсто и внимателно всичките дрехи.

— Осемдесет и седем секунди. Прекрасно! — възкликна Робин и погледна Стивън, който лежеше гол-голеничък, ако не се брои часовникът на китката му. — Божичко, я кое време е станало. Трябва да се връщам в Нюбъри. Жена ми ще си помисли, че съм си хванал любовница, а да ви призная, никой от вас не е мой тип.

Стивън се облече бързо и заедно с останалите се накани да си тръгва. След няколко минути Джеймс стоеше на входната врата и ги гледаше как се разотиват един по един. Веднага щом Стивън се скри от погледа му, той се завтече към кухнята долу.

— Чу ли?

— Да, скъпи. Големи симпатяги са, не ги виня, че ти се сърдят. Както личи, подхождат много професионално, а ти до тях си си дилетант. Трябва да се понапънем и да измислим нещо хитро, за да те отсрамим. Разполагаме с цяла седмица, докато Меткаф замине за Монте Карло, и смятам да я използваме пълноценно.

Джеймс въздъхна тежко.

— Добре де, нека поне тази вечер се позабавляваме. Сутринта пожънахме страхотен успех.

— Къде се слагаш и ти в кюпа! Приносът ти е съвсем малък. Утре се залавяме за работа.

— Пътниците за полет 017 за Ница се умоляват да се явят при изход номер седем, за да се качат на самолета — екна по високоговорителите при първи терминал на летище „Хийтроу“.

— Хайде, ние сме — каза Стивън.

Четиримата отидоха с ескалатора на първия етаж и тръгнаха по дългия коридор. След като ги претърсиха за оръжие, бомби и за каквото още там претърсват терористите, те слязоха по наклонената пътека.