Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

— Кой, да го вземат мътните, измисли тая дивотия? — изпелтечи ядно и Робин.

— Как кой, Стивън! — извикаха в хор другите двама и се завтекоха към витрината.

— Какъв интересна фигурка на Хенри Мур! — възкликна застаряваща лелка, пристегната в безупречен корсет, и положи ръка върху бронзовите слабини на гол акробат. Беше влязла неусетно в галерията, докато тримата вътре бяха мърморили и ругали. — Колко й искате?

— Идвам ей сега, уважаема госпожо — отвърна Жан-Пиер. — Божичко, Меткаф май върви след Стивън. Я се свържи, Робин, по радиостанцията и го предупреди.

— Чуваш ли ме, Стивън? В никакъв случай не поглеждай назад. Според нас Харви е само на няколко крачки зад теб.

— Как така е само на няколко крачки зад мен? Нали трябваше да е с вас в галерията и да се пазари за картината на Ван Гог? Я стига с тия дебелашки шегички!

— Харви не ни даде тази възможност. Още преди да продължим нататък според плана, изхвърча от галерията и тръгна след теб.

— Много умно, няма що. И сега какво да правя?

Жан-Пиер взе нещата в свои ръце.

— За всеки случай иди в хотел „Дорчестър“, може пък наистина да те следи.

— Дори не знам къде се намира тоя „Дорчестър“! — ревна Стивън.

Робин му се притече на помощ.

— При първата пряка, Стивън, завий надясно и ще излезеш на Брутън стрийт, после върви направо, докато идеш на Баркли Скуеър. Продължавай нататък, но не се обръщай, че току-виж си се превърнал в стълб от сол.

— Джеймс — извика Жан-Пиер, който за пръв път през живота си мислеше прав. — Хвани веднага такси, отиди в „Дорчестър“ и вземи стая 120 на името на Дросер. Приготви ключа и го дай на Стивън, щом той влезе във фоайето, после изчезвай. Стивън, там ли си?

— Да.

— Чу ли какво казах на Джеймс?

— Да. Предупреди го да вземе стая 119 или 121, ако 120 е заета.

— Дадено — отвърна галеристът. — Хайде, Джеймс, размърдай се.

Лордът излетя като фурия от галерията и изблъска една жена, която току-що беше спряла такси, нещо, което не си бе позволявал никога през живота.

— „Дорчестър“ — изрева той на таксиметровия шофьор, — възможно най-бързо.

Таксито се стрелна напред.

— Стивън! — извика по радиостанцията Жан-Пиер. — Джеймс тръгна, пращам Робин да върви след Харви, за да го държи под око и да те упътва как да стигнеш до хотел „Дорчестър“. Аз оставам тук. Другото наред ли е?

— Не — отвърна Стивън. — Започвай да се молиш. Излязох на Баркли Скуеър. Сега накъде?

— Прекоси градината и продължи нататък по Хил стрийт.

Робин излезе от галерията и тича чак до Брутън стрийт, докато видя гърба на Харви на около петдесетина метра.

— Та кажете ми за Хенри Мур! — подкани лелката с добре пристегнатия корсет.

— Майната му на Хенри Мур — тросна се галеристът, без дори да се обръща.

Опасаната с метални банели гръд се повдигна възмутено.

— Млади момко, никой досега не ми е говорил така…

Но галеристът вече се беше пъхнал в тоалетната и бе затворил вратата.

— Сега прекоси Саут Одли стрийт, после тръгни по Дийнъри стрийт. Продължи право напред, не свивай наляво или надясно и в никакъв случай не поглеждай назад. Харви продължава да върви на петдесетина метра след теб. Аз пък го следвам на около шейсет метра — поясни Робин.

Минувачите оглеждаха мъжа, който говореше в малкото апаратче.

— Стая 120 свободна ли е?

— Да, господине, гостите се изнесоха днес сутринта, но мисля, че камериерката още не е почистила. Нека проверя — каза високият администратор — личеше, че е сред шефовете на рецепцията.

— О, не се притеснявайте за това — настоя Джеймс с немски акцент, много по-убедителен, отколкото акцента на Стивън. — Винаги отсядам в тази стая. Нали мога да я наема за една нощ? Казвам се Дросер, хер… ъ-ъ… Хелмут Дросер.

Той плъзна по плота банкнота от една лира стерлинга.

— Ама разбира се, драги ми господине.

— Това, Стивън, е Парк Лейн. Погледни надясно — „Дорчестър“ се пада точно отпред, голямата сграда на ъгъла. Парадният вход е с формата на подкова. Качи се по стълбите, мини покрай мъжагата в зеленото пардесю, влез през въртящата се врата и ще видиш отдясно рецепцията. Джеймс би трябвало да те чака там.

Робин беше благодарен, че миналата година традиционният годишен банкет на Кралското медицинско дружество се е състоял именно в „Дорчестър“.

— Къде е Харви? — попита тихичко Стивън.

— Само на четирийсет метра зад теб.

Стивън ускори крачката, изтича нагоре по стълбите пред хотела и натисна въртящата се врата толкова силно, че гостите, които излизаха, изхвърчаха навън доста по-бързо, отколкото бяха възнамерявали. Добре че Джеймс чакаше с ключа във фоайето.