Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

— Добро утро, милорд. На телефона е Майкъл Стакпул. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Надявам се, господин Стакпул. В последния момент ме подведоха и сега търся модел за откриването на антиквариат — трябва ми по-представително момиче. Нали се сещате?

После Джеймс описа Ан, но се постара да остави впечатлението, че не я познава.

— В каталога има две момичета, които отговарят на изискванията ви, милорд — рече Стакпул. — Полин Стоун и Ан Съмъртън. За беда Полин е в Бирмингам, днес ще представят новия автомобил марка „Алегро“, а Ан е в Оксфорд, приключва със снимките на реклама за паста за зъби.

— Момичето ми трябва за днес — завайка се Джеймс. Беше му на устата да съобщи на Стакпул, че Ан вече се е прибрала в Лондон. — Ако случайно се окаже, че някоя от двете се е освободила, нали ще ми звъннете на 735-72-27?

Затвори, донейде разочарован. Реши, че ако днес с Ан не се получи нищо, може да започне да мисли как да се включи в отмъщението срещу Харви Меткаф. Тъкмо вече се беше примирил със съдбата си, когато телефонът иззвъня. Някакъв писклив висок глас му съобщи:

— Обаждам се от агенция „Стакпул“. Господин Стакпул би искал да разговаря с лорд Бригсби.

— На телефона — отвърна Джеймс.

— Изчакайте да ви свържа, милорд.

— Лорд Бригсби?

— Слушам ви.

— Безпокои ви Стакпул. Оказва се, че днес Ан Съмъртън е свободна. Кога да дойде в антиквариата?

— А, така ли? — възкликна Джеймс, трябваше му известно време, за да се поокопити от изненадата. — Магазинът се намира на Баркли стрийт, до ресторант „Емприс“. Казва се антиквариат „Албемарл“. Сигурно е най-добре да се срещнем отпред в един без петнайсет.

— Ама разбира се, милорд. Ако не ви потърся до десет минути, значи уговорката остава. Нали ще бъдете така любезен да ни уведомите дали момичето отговаря на изискванията ви? Обикновено държим клиентите да минат през агенцията, но за вас ще направим изключение.

— Признателен съм ви — отвърна Джеймс и затвори, много доволен от себе си.

Застана от западната страна на Баркли стрийт, при входа на хотел „Мейфеър“, за да не изпусне Ан. Ставаше ли дума за работа, младата жена винаги беше точна — в един без двайсет се появи откъм Пикадили. Полата й беше с модната дължина, но Джеймс успя да забележи, че краката й са стройни и изваяни, както и тялото й. Ан спря пред ресторант „Емприс“ и объркана, погледна първо надясно, към Бразилския търговски център, а после и наляво, към магазина на „Ролс-ройс“ на X. Р. Оуен.

Ухилен до уши, Джеймс прекоси улицата.

— Добро утро — подметна нехайно.

— О, здравейте! — възкликна Ан. — Какво съвпадение!

— Какво търсите тук сам-сама? Виждате ми се объркана — рече Джеймс.

— Опитвам се да открия някакъв магазин, казва се „Албемарл“. Случайно да знаете къде се намира? Сигурно съм сбъркала улицата. Може би дори познавате собственика — лорд Бригсби. Както вече разбрах, си дружите с титулувани особи.

Джеймс се усмихна.

— Аз съм лорд Бригсби.

Ана се изненада и избухна в смях. Разбра какво е направил Джеймс и се почувства поласкана.

Обядваха заедно в „Емприс“, любимото заведение на Джеймс в Лондон. Той обясни на Ан, че това е бил любимият ресторант и на лорд Кларъндън.

— „О, тук милионерите са малко по-дебели, а любовниците им — малко по-тънки, отколкото във всички други ресторанти в града“, е казал лордът навремето.

Всичко мина по вода и Джеймс трябваше да си признае, че Ан е най-хубавото нещо, случвало му се от доста време насам. След обяда тя попита къде агенцията да прати сметката.

— При онова, което съм намислил за бъдещето, по-добре да се подготвят за огромен гаден дълг — отвърна Джеймс.

Стивън стисна радушно, по американски, ръката на Джеймс и му поднесе голямо уиски с лед. „Божичко, помни всичко“ — помисли лордът и отпи от уискито — да се поотпусне и да си вдъхне смелост, после отиде при Робин и Жан-Пиер. Макар и негласно, се бяха споразумели да не изричат името на Харви Меткаф. Хванали под мишница папките, тримата подеха общ разговор, докато Стивън не ги покани на масата. Този път домакинът не се беше възползвал от уменията на главния готвач и на иконома, нито от услугите на сервитьорите в колежа. На масата имаше само старателно подредени сандвичи, бира и кафе.

— Това е работна вечеря — каза твърдо Стивън — и тъй като Харви Меткаф ще плаща сметката, реших да поспестя от гостоприемството. Само ще си усложним излишно задачата, ако на всяка сбирка вечеряме за стотици долари.