Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

Беше с лъскава, гъста тъмнокестенява коса, тъничък прав нос и огромни светлокафяви очи, вперени в книгата върху коленете й. Джеймс се запита дали наистина не го забелязва — явно да. Плъзна поглед надолу по нежната извивка на гърдите й под пуловера от ангорска вълна. Поизви врат, за да види и краката на отражението. Ох, да го вземат мътните! Момичето беше с високи ботуши. Джеймс отново се взря в лицето. Развеселена, младата жена го гледаше. Той се смути и насочи вниманието си към другата пътничка в купето — негласната придружителка на момичето, заради която Джеймс не се престрашаваше дори да заговори красивия профил.

Отчаян, той се вгледа в корицата на списание „Вог“ в ръцете на лелката. Още едно красиво момиче. Джеймс се взря по-внимателно. Не още едно, а същото хубаво момиче. Направо не повярва на очите си, но след като стрелна с поглед оригинала, се убеди, че не греши. Веднага след като „Вог“ бе оставен заради „Куин“, Джеймс се наведе напред и попита придружителката дали може да прегледа списанието.

— Будките за вестници и списания по гарите затварят все по-рано и по-рано — изтърси като последния глупак. — Не успях да си взема нищо за четене.

Лелката му го подаде неохотно.

Джеймс отгърна на втора страница. „Корица: Представете си, че и вие изглеждате така… вталена рокля от черна коприна, подчертана от шифонената кърпичка. Боа от щраусови пера. Тюрбан с цвете в тон с роклята. Моделът е дело на Зандра Роудс. Прическата на Ан е направена от Джейсън във фризьорския салон на Видал Сасун. Фотография: Личфийлд. Осветление: Хаселблад.“

Джеймс така и не успя да си представи, че изглежда така. Но ако не друго, то поне беше разбрал как се казва момичето — Ан. То отново вдигна глава и Джеймс му показа с езика на жестовете, че е видял снимката. Младата жена му се усмихна и пак се зачете в книгата.

На гара Рединг лелката слезе, отнасяйки със себе си и списанието. „Какво по-добро от това!“ — помисли си Джеймс. Донякъде притеснена, Ан отново вдигна очи и се усмихна обнадеждена на шепата пътници, които сновяха напред-назад по коридора и търсеха свободни места. Колкото до Джеймс, той ги изгледа на кръв. Никой не влезе в купето. Джеймс беше спечелил първия рунд. Влакът потегли и той започна своя гамбит, в който според общоприетите представи беше доста добър.

— Моят стар приятел Патрик Личфийлд е направил невероятна снимка за корицата на „Вог“ — подметна уж между другото.

Ан Съмъртън вдигна очи. На живо беше дори по-хубава, отколкото на фотографията, за която говореше Джеймс. Стори му се неустоима с тъмната си коса, подстригана по последната мода, наложена от Видал Сасун, с големите светлокафяви очи и безупречната кожа. Беше с тъничка фигура, без каквато най-известните модели трудно ще си изкарват прехраната, същевременно обаче имаше излъчване, с каквото не можеха да се похвалят повечето й колежки. Джеймс я гледаше като омагьосан — искаше му се тя да каже нещо.

Ан беше свикнала да я ухажват и да й се натрапват, затова пък беше доста изненадана от репликата за лорд Личфийлд. Ако мъжът отсреща наистина му беше приятел, ако не друго, тя поне можеше да се държи мило с него. А и той бе толкова плах и притеснен, че й стана симпатичен. Неведнъж и дваж Джеймс се бе правил на стеснителен и това неизменно се бе увенчавало с успех, сега обаче наистина се беше стегнал. Опита още веднъж.

— Сигурно е страшно интересно да работиш като модел.

„Какво ти интересно! По-идиотска професия не знам да има“ — помисли си. Защо не можеше просто да й каже, че изглежда невероятно. Да й предложи да си поговорят и ако след това пак я смята за неотразима, да продължат да си говорят. Но тия неща не ставаха така. Джеймс знаеше, че трябва да следва общоприетото.

— Понася се, ако договорите са добри — отвърна момичето, — но днес останах без душа. — Гласът й беше нежен, с едва доловим отвъдокеански акцент, който се видя на Джеймс много привлекателен. — Цял ден се усмихвам — снимахме реклама за паста за зъби и фотографът все недоволстваше. Единственото хубаво е, че приключихме един ден по-рано. А вие откъде познавате Патрик?

— Навремето сме учили заедно в „Хароу“. Вършехме дивотии, но на него все му се разминаваше.

Ан се засмя — нежно и сърдечно. Мъжът отсреща явно наистина познаваше лорд Личфийлд.

— А сега виждате ли се?

— От дъжд на вятър по приемите. Той често ли ви снима?

— Не — каза Ан. — Само веднъж — за корицата на „Вог“.

Така, улисани в сладки приказки, не забелязаха кога са изминали пътя от Рединг до Лондон — стори им се миг. Докато вървеше до Ан по перона на гара Падингтън, Джеймс се престраши да й предложи: