Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

— Къде се губиш, скъпи?

Робин се сепна от гласа на жена си и заключи куфарчето, където бе прибрал зелената папка с документите за Меткаф.

— Още ли не спиш, Мери?

— Е, не съм започнала да бълнувам.

Робин трябваше бързо да измисли нещо. Още не беше набрал смелост да каже на жена си колко глупаво е вложил парите, но все пак й беше споменал, че ще ходи на вечеря в Оксфорд — преди да тръгне, и той още не знаеше, че отива там във връзка с „Проспекта Ойл“.

— Един стар приятел от Кеймбридж е назначен за преподавател в Оксфордския университет, затова покани на вечеря неколцина от съвипускниците си — прекарахме си страхотно. Там бяха Джим и Фред от колежа, но ти надали ги помниш.

„Доста неубедително“ — помисли Робин, но в един и петнайсет посред нощ не можа да се сети нищо друго.

— Сигурен ли си, че не си прекарал страхотно с някое хубаво гадже? — взе да подпитва Мери.

— Опасявам се, че Джим и Фред трудно ще минат за красиви дори в очите на собствените си любещи съпруги.

— По-тихо, Робин, ще събудиш децата.

— След половин месец съм канен пак…

— Знаеш ли, хайде да лягаме, ще ми разкажеш утре на закуска.

Робин въздъхна от облекчение — до сутринта нямаше да му додяват с досадни въпроси. Легна до жена си, облечена в коприна и ухаеща на парфюм, прокара обнадежден пръст по гърба й, замилва я по корема.

— Остави ме, виж кое време е — промърмори сънено тя.

Двамата заспаха.

Жан-Пиер беше отседнал в хотел „Ийст гейт“ на Хай стрийт. На другия ден в галерията на колежа „Крайст Чърч“ щеше да се открие изложба с картини на студенти. Жан-Пиер открай време търсеше нови млади таланти, които да приобщи към галерия „Ламан“. Художественият свят в Лондон бе усвоил от галерия „Марлборо“ на Бонд стрийт, на две крачки от галерията на французина, колко прозорливо е да откупуваш платна на млади живописци и да си съпричастен към творческото им израстване. Сега обаче на Жан-Пиер не му беше до артистичното бъдеще на галерията — на карта беше заложено самото й съществуване, а мълчаливият американец, който преподаваше в „Модлин“, му предоставяше възможност отново да си стъпи на краката. Той се върна в уютната хотелска стая и въпреки късния час се зачете в папката с намерението да разбере къде точно се вмества в картинната мозайка. Не смяташе да допуска да го засенчват двама англичани и един американец. През 1918 година баща му бе спасен край Рошфор именно от британците, през 1945 година пък американците го бяха измъкнали от военнопленническия лагер недалеч от Франкфурт. Нищо не можеше да попречи на Жан-Пиер да се включи с всички сили в операцията. Той чете жълтата папка до среднощ: в ума му вече се избистряше план.

Джеймс успя да хване последния влак от Оксфорд и тръгна да търси празно купе, където да се запознае на спокойствие със синята папка. Беше притеснен — бе сигурен, че всеки от останалите трима ще предложи блестящ план, а той, както винаги досега, ще се яви на срещата след половин месец неподготвен. Никога през живота си не се беше чувствал притиснат до стената, бе получавал всичко с лекота, а сега със същата лекота го беше изгубил. Не виждаше нищо забавно и приятно в това да седи и да умува как да задигне част от баснословните печалби на Харви Меткаф. Но нямаше друг избор — изтръпваше от ужас при мисълта, че баща му ще научи как е ипотекирал фермата в Хампшир до последния гвоздей. Всъщност какво ли можеше да измисли само за половин месец? И откъде да започнеше? За разлика от останалите трима не умееше, нямаше професия и умения, които да предложи. Дано поне в работа влезеше сценичният му опит.

Блъсна се в кондуктора, който не се изненада при вида на билета му за първа класа. Джеймс така и не намери празно купе. Явно железниците бяха решили да излязат на печалба.

Винаги бе смятал, че ако няма празно купе, най-добре е да намери купе с хубаво момиче — този път му провървя. В едно от купетата пътуваше изумителна красавица, която, може да се каже, беше сама. С нея в купето седеше и застаряваща лелка, която четеше списание „Вог“ и не даваше признаци да се познава с момичето. Джеймс седна с гръб към локомотива — беше се примирил, че няма да прочете във влака папката за Меткаф. Четиримата се бяха зарекли да държат начинанието в пълна тайна, Стивън дори ги беше предупредил в никакъв случай да не четат папките в присъствието на друг. Джеймс се притесняваше, че на него ще му бъде най-трудно да си държи езика зад зъбите: беше общителен и не обичаше да се обременява с тайни. Пипна се по джоба на палтото, където бе пъхнал плика с папката, дадена му от Стивън Брадли. „Колко е оправен! — възхити му се Джеймс. — И скандално умен.“ До следващата им среща сигурно щеше да разработи най-малко десетина хитроумни плана. Джеймс се свъси и се вторачи в прозореца с надеждата да го осени някоя гениална идея. Но вместо това съгледа отражението на младата жена, седнала отсреща.