Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

Робин ги претупа надве-натри и ги отпрати непочтително бързо. Този ден мина без обяд и в ранния следобед се обади в една от болниците в Бостън, разговаря по телефона и с един от най-прочутите гастроентеролози, когото познаваше от стажа в Кеймбридж. Сетне натисна звънеца и повика госпожица Мийкъл.

— Идете, госпожице Мийкъл, в книжарницата на X. К. Луис и ми вземете две книги. Трябват ми последното издание на „Клинична токсикология“ на Полсън и Татърсол и учебникът на Хардинг Рейн за пикочния мехур и коремната кухина.

— Веднага отивам, докторе — отвърна жената без следа от раздразнение, задето й е попречил да си изяде сандвича, който си носеше за обяд.

Книгите бяха на писалището му още преди Робин да е приключил с телефонните разговори и той тутакси зачете най-внимателно цели раздели в тях. На другия ден каза на медицинската сестра, че няма да приеме пациентите, записали си часове за сутринта, и отиде в болница „Сейнт Томас“, да погледа двама свои колеги от университета. Ставаше все по-убеден, че планът, който е разработил, ще се увенчае с успех. Върна се на Харли стрийт и точно както навремето, като студент, си нахвърли бележки за работата на лекарите, които беше наблюдавал сутринта. По едно време спря и се помъчи да си спомни как точно се бе изразил Стивън: „Мислете като Харви Меткаф. За пръв път през живота си мислете не като предпазливи професионалисти, а както би мислил един предприемчив авантюрист“.

Малко по малко Робин се настройваше на вълната на Харви Меткаф и когато отново се съберяха с американеца, французина и лорда, щеше да им покаже на какво е способен. Но дали те щяха да одобрят плана му? Вече изгаряше от нетърпение да се види с тях.

Жан-Пиер се прибра от Оксфорд на другата сутрин. Никой от младите художници не му беше направил особено впечатление, макар че натюрмортът на Брайън Дейвис му се бе сторил многообещаващ и той си каза, че не бива да изпуска от поглед по-нататъшното му творчество. Щом се върна в Лондон, и французинът, подобно на Робин и Стивън, се зае да проучва нещата. Още в хотел „Ийст гейт“ му беше хрумнало нещо. Чрез многобройните си познати в художествения свят провери какви по-значими платна на импресионистите са купувани и продавани през последните двайсет години и си направи списък на картините, които според специалистите още бяха на пазара. След това се свърза с човека, който имаше възможности да задейства неговия план. За късмет Дейвид Стайн — мъжът, от чиято помощ Жан-Пиер се нуждаеше най-много, беше в Англия и обеща да се срещнат, дали обаче щеше да се включи в осъществяването на замисъла?

Стайн дойде привечер на другия ден и прекара два часа с французина в тесния му кабинет в сутерена на галерия „Ламан“. След като го изпрати, Жан-Пиер се подсмихна самодоволно. Прекара половин ден в германското посолство на Белгрейв Скуеър, после звънна на доктор Вормит в Пруския културен дом в Берлин, свърза се и с някоя си госпожа Телеген в Хага и получи от тях нужните сведения. Дори Меткаф би го похвалил за усърдието и изобретателността. Този път французинът наистина нямаше да се посрами пред американеца и англичанина — и двамата щяха да ахнат, щом чуеха плана му.

Когато на сутринта Джеймс се събуди, последното, което го занимаваше, бе как да изиграе Харви Меткаф. Мислите му бяха изцяло погълнати от по-важни неща. Той звънна на Патрик Личфийлд вкъщи.

— Патрик?

— Да — изпелтечи сънен глас.

— Джеймс Бригсби.

— А, ти ли си, Джеймс, здравей. Не съм те виждал отдавна. Защо ме будиш по никое време?

— Десет часът е, Патрик.

— Така ли? Снощи бях на бала на Баркли Скуеър, легнал съм в четири след полунощ. С какво мога да ти услужа?

— Снимал си за корицата на „Вог“ момиче на име Ан.

— Да, Ан Съмъртън — каза, без да се колебае, Патрик. — Намерих я чрез агенция „Стакпул“.

— Що за човек е?

— Нямам представа — отвърна Патрик. — Лично на мен ми се видя невероятно симпатична, но тя реши, че не съм неин тип.

— Явно има вкус жената. Хайде, Патрик, лягай да си доспиш.

Джеймс затвори.

Ан Съмъртън я нямаше в телефонния указател. Значи първият вариант отпадаше. Той продължи да се излежава и да се почесва по наболата четина, когато, не щеш ли, очите му блеснаха победоносно. Пак разгърна указателя и откри номера, който му трябваше. Набра го.

— Агенция „Стакпул“.

— Търся директора.

— Кой се обажда?

— Лорд Бригсби.

— Изчакайте да ви свържа, милорд.

Джеймс чу как телефонът изтрака, после гръмна гласът на директора.