На другия ден отново се качи на влака в 8:17 за Лондон, този път обаче си купи билет за втора класа. Кондукторът повтори като курдисан забележката да закусел и да напуснел вагон-ресторанта.
— Не се притеснявайте, ще се преместя — каза Стивън, но не се и помръдна от първа класа и си пи кафето чак до края на едночасовото пътуване.
Остана доволен от себе си — беше спестил две лири стерлинги, точно както би постъпил и Харви Меткаф.
След като слезе на гара Падингтън, се вслуша в съвета на Тери Робъртс и отиде с такси до американското посолство, огромна монолитна девететажна сграда с площ 2500 квадратни метра, заела от едната страна цялото пространство на Гровнър Скуеър. Посолството обаче не бе така изискано, както великолепната официална резиденция на американския посланик — Уипфийлд Хаус в Риджънтс Парк, където миналата година бяха поканили Стивън на прием и където навремето е живяла Барбара Хътън, докато през 1946 година американската държава не е купила сградата.
Входът за библиотеката и справочната към американското посолство беше заключен. От немай-къде Стивън се взря в плочата върху стената на коридора отвън, на която бяха изписани имената на посланиците на САЩ във Великобритания. Зачете от Уолтър Аненбърг назад и тъкмо стигна до Джоузеф Кенеди, когато вратата на библиотеката се отвори рязко, точно както по банките. Надутото момиче зад бюрото с табела „Справки“ не бе особено отзивчиво, щом чу, че става въпрос за Харви Меткаф.
— Защо се интересувате от тези сведения? — тросна се то.
Стивън се сепна, после обаче бързо си възвърна самообладанието.
— През есента се връщам в Харвардския университет, ще преподавам там и смятам, че е редно да знам повече за връзките на Меткаф с университета. В момента съм хоноруван преподавател в колежа „Модлин“ в Оксфорд.
Отговорът на Стивън сякаш пришпори момичето — то начаса се разтича и след броени минути му донесе папката. В нея за разлика от папката на „Ню Йорк Таймс“ нямаше пикантни подробности, затова пък бяха посочени точните суми, които Харви Меткаф беше вложил в благотворителни начинания и бе дарил на Демократическата партия. Повечето хора си мълчат колко пари са пръснали за политическите партии, но Харви очевидно бе чувал само за светилото — изглежда, никой не му беше споменавал за крините 12 12 Игра на думи върху цитат от Библията, Матей 5:15: „Запалят светило и го турят под крина“. — Б.пр.
.
След като приключи в библиотеката на посолството, Стивън хвана такси, отиде в представителството на „Кюнард“ 13 13 Голяма корабоплавателна компания, която обслужва главно линиите между Великобритания и Северна Америка. — Б.пр.
на Сейнт Джеймс Скуеър и разговаря с една от служителките на гише „Резервации“, оттам мина през „Кларидж“ 14 14 Един от най-престижните и скъпи хотели в Лондон. — Б.пр.
и прекара няколко минути с дежурния на регистратурата. Проучването му приключи с телефонно обаждане до Монте Карло. Стивън се върна в Оксфорд пак с влака в 5:15.
Прибра се в жилището си в колежа. Беше сигурен, че сега знае за Харви Меткаф повече от всеки друг, ако не броим може би Арлин и следователя Клифорд Смит от отдел „Крупни измами“. И този път стоя до среднощ, за да попълни досието, което вече възлизаше на около четирийсет машинописни страници.
Накрая си легна и потъна в дълбок сън.
Отново стана рано и слезе в кафенето, където хапна яйца с бекон и препечен хляб и кафе. После отиде заедно с досието в канцеларията и преснима всеки лист в четири екземпляра — така разполагаше с четири еднакви папки. Мина по моста Модлин, както винаги възхитен от добре поддържаните лехи в университетската ботаническа градина вдясно, и се отби в книжарница „Максуел“ от другата страна на моста.
Прибра се в жилището си с петте досиета, беше ги подвързал в красиви папки в различен цвят. Сложи ги в едно от чекмеджетата на писалището, което държеше заключено. Както приляга на математик, се отличаваше с подреден пъргав ум, с какъвто Харви Меткаф не се беше сблъсквал никога досега.
Стивън извади записките, които си беше водил по време на разговора със следователя Смит, и набра „Справки“, откъдето поиска адресите и телефоните в Лондон на доктор Робин Оукли, Жан-Пиер Ламан и лорд Бригсби. Оттам му обясниха, че не можело да му дават повече от два телефона наведнъж. Стивън бе смаян: от какво ли печелеха тия хора? В Щатите от справочния отдел на телефонна компания „Бел“ на драго сърце щяха да му съобщят, ако трябва и десет номера и накрая да му кажат: „Заповядайте пак!“.
Читать дальше