Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

— Само това ли са големите акционери?

— Две-три банки също са се хванали, инак никой не е вложил повече от 10 000 лири стерлинги. Вие четиримата, както и банките всъщност сте създавали изкуствено търсене достатъчно дълго, та Меткаф да се отърве от всичките си акции.

— Знам. И не само това, ами имах глупостта да посъветвам някои свои приятели също да вложат пари в акции на фирмата.

— Точно така, господине, има двама-трима дребни акционери от Оксфорд — потвърди следователят, след като погледна списъка пред себе си, — но вие не се притеснявайте, няма да ходим при тях. Е, това като че ли е всичко. Остава само да ви благодаря за съдействието и да кажа, че в бъдеще може би ще ви потърсим отново. При всички положения ще ви уведомяваме, ако има нещо ново, надявам се и вие да сторите същото.

— Можете да разчитате на мен, господин следовател. Приятен път.

Двамата следователи си изпиха питиетата и си тръгнаха.

Стивън не помнеше кога точно, дали докато е седял на фотьойла и е гледал през прозореца сградата отсреща, или по-късно, през нощта, докато се е мятал в леглото, е решил да приложи ума си на учен, за да разбере що за птици са тоя Харви Меткаф и неговите съучастници. Когато беше малък, ако изгубеше на шах от дядо си, той все му повтаряше, че вместо да се цупи, е по-добре да си отмъсти. Беше доволен, че е приключил с лекциите и занятията за семестъра, и в три след полунощ се унесе, повтаряйки едва чуто едно-единствено име: Харви Меткаф.

Събуди се някъде към пет и половина призори. Бе спал непробудно, не беше сънувал нищо, но още щом отвори очи, кошмарът започна наново. Наложи си да разсъждава трезво, да загърби веднъж завинаги миналото и да помисли какво може да стори от тук нататък. Изми се, избръсна се, облече се, но не слезе на закуска долу в кафенето. Току си повтаряше едва чуто:

— Харви Меткаф!

После отиде на гарата в Оксфорд с допотопния си велосипед, с който предпочиташе да се придвижва из градчето, сякаш денонощно задръстено с неуморни камиони — беше невъзможно да се оправиш в плетеницата от еднопосочни улички. Прихвана с веригата очуканото колело за парапета пред гарата. Велосипедите отпред не бяха по-малко от автомобилите по паркингите пред други гари.

Хвана влака в 8:17, предпочитан от хората, които всеки ден пътуваха от Оксфорд до Лондон. Всички сякаш се познаваха и Стивън изпита чувството, че е отишъл неканен на чуждо празненство. Кондукторът тръгна да обикаля вагон-ресторанта и щракна с клещите билета му за първа класа. Мъжът, който седеше срещу него, извади иззад броя на „Файненшъл Таймс“ билет за втора класа. Кондукторът продупчи намусен и него.

— Закусете, господине, и се върнете във втора класа. Вагон-ресторантът е само за пътници първа класа.

Стивън слушаше разсеяно тези наставления, загледан в плоския като тепсия Бъркшир, през който влакът се носеше, а чашката с кафето потракваше върху чинийката. По едно време той отново насочи мислите си към сутрешните вестници. Днес в „Таймс“ нямаше нищо за „Проспекта Ойл“. Вероятно смятаха темата за незначителна, дори скучна. Все пак не ставаше въпрос за отвличане, умишлен палеж, дори размирици, а просто за поредната далавера на поредните мошеници, която най-много веднъж ще прикове вниманието към първа страница. Самият Стивън не би я забелязал, ако не го засягаше лично.

На гара Падингтън си запроправя път през пъплещите като мравки хора отпред, доволен, че е избрал почти отшелническия живот в университетското градче, или по-скоро, той е избрал него. Лондон не му харесваше, струваше му се огромен и безлик. Стивън се страхуваше да не се изгуби с автобусите на градския транспорт и метрото и винаги пътуваше с такси. Защо ли англичаните не вземеха да си номерират улиците, та американците да знаят къде се намират?

— Редакцията на вестник „Таймс“, Принтинг Хаус Скуеър.

Таксиметровият шофьор кимна и след като подкара черния остин, се вля в потока от коли по Бейзуотър Роуд, покрай подгизналия от дъжда Хайд Парк. Минзухарите при Марбъл Арч изглеждаха посърнали и свъсени, бяха свели главици досами гъстата трева. Стивън винаги се бе възхищавал на лондонските таксита — по тях нямаше нито една драскотинка или петънце. Навремето му бяха казвали, че на шофьорите не им е позволено да взимат пари от клиентите, ако автомобилът не е в пълна изправност. Колко различни бяха такситата тук от раздрънканите жълти чудовища в Ню Йорк! Шофьорът зави при Хайд Парк Корнър и подмина Камарата на общините при Ембанкмънт. Пред Парламента се вееха знамена. Стивън сбърчи чело. За какво ли беше уводният материал на първа страница, който бе прегледал надве-натри във влака? А, да, имало среща на държавните глави от Британската общност. Всъщност защо ли се учудваше, че делничният живот наоколо си продължава както преди?