Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

В сряда сутринта, макар и да бе почти сигурен какво ще чуе, отново звънна със свито сърце на борсовия посредник. Котировките на акциите се били сринали до една лира стерлинга и вече нямало никакво търсене. Дейвид излезе от жилището и отиде пеш в банка „Лойдс“, където закри сметката на свое име и изтегли останалите в нея 1345 лири стерлинги. Докато му подаваше банкнотите, касиерката му се усмихна — явно го мислеше за преуспял младеж.

Той си купи последното издание на „Ивнинг Стандард“. Цените на акциите на „Проспекта Ойл“ отново бяха паднали, този път до 25 пенса. Вцепенен, Дейвид се върна в жилището. Домоуправителката беше на стълбището.

— Полицията идва да ви търси, млади момко — провикна се тя надуто.

Той продължи да се качва, опитваше се да изглежда невъзмутим.

— Благодаря ви, госпожо Пирсън. Сигурно пак съм забравил да платя някоя глоба за неправилно паркиране.

Сега вече бе напълно вцепенен от ужас — никога не се беше чувствал толкова самотен, жалък и безпомощен. Причерня му пред очите. Събра си багажа в куфара, не взе само картината, която остави да виси на стената, и си запази еднопосочен билет за Ню Йорк.

Сутринта, когато Дейвид си замина, Стивън Брадли четеше на третокурсниците в Математическия институт в Оксфорд лекция по теория на групите. На закуска беше научил ужасен от „Дейли Телеграф“ за срива в котировките на акциите на „Проспекта Ойл“. Беше се обадил незабавно на борсовия си посредник, който още се опитваше да изясни какво точно е станало. После Стивън звънна и на Дейвид Кеслър, но той беше изчезнал сякаш вдън земя.

Лекцията не му вървеше. Меко казано, мислите му бяха другаде. Надяваше се студентите да решат, че разсеяността му е белег на блестящ ум, а не, както всъщност си беше, на пълно отчаяние. Добре поне че това беше последната му лекция преди великденската ваканция.

Току поглеждаше часовника в дъното на аудиторията, накрая видя, че е време да приключва, и се прибра в жилището си в колежа „Модлин“. Седна на стария кожен фотьойл и взе да умува откъде да започне. Кой ли го би по главата да влага всичките си пари до последното пени само в една фирма? Славеше се с логичната си мисъл и с прозорливостта си, а този път бе постъпил като последния алчен глупак. Беше се предоверил на Дейвид и още не можеше да повярва, че приятелят му е забъркан по някакъв начин в сриването на фирмата. Сега се кореше, задето е решил, че може да вярва слепешката на някого само защото го познава от Харвард. Вероятно имаше някакво просто обяснение. И сигурно съществуваше начин той да си върне парите. Телефонът иззвъня. Стивън предположи, че се обажда борсовият посредник — да му съобщи нещо по-конкретно.

Вдигна слушалката и за пръв път си даде сметка, че дланите му са влажни от избилата по тях пот.

— Стивън Брадли.

— Добро утро, господине. Извинявайте за безпокойството. Обажда се детектив Клифорд Смит, следовател в отдел „Крупни измами“ към Скотланд Ярд. Дали ви е удобно днес следобед да се видим?

Стивън се подвоуми — отпърво реши, че като е вложил пари в „Проспекта Ойл“, вероятно е извършил някакво престъпление.

— Разбира се, господин следовател — отвърна колебливо. — В Лондон ли да дойда?

— Не се налага, господине, ние ще наминем към вас — каза другият мъж. — Ще бъдем в Оксфорд в четири часа, стига да ви е удобно.

— Ще ви чакам. Дочуване, господин следовател.

Стивън затвори. Какво ли искаха? Почти не познаваше английските закони — дано не се беше забъркал и в някакво престъпление. И то само половин година преди да се върне като преподавател в Харвардския университет! Вече започваше да се съмнява, че това някога ще стане.

Следователят от Скотланд Ярд беше висок към метър и седемдесет и осем и бе на възраст четирийсет и пет — петдесет години. Косата му по слепоочията вече беше прошарена, но с брилянтина това не личеше чак толкова. Стивън отсъди, че е облечен с такъв износен костюм по-скоро заради ниските полицейски заплати, отколкото заради лош вкус. Беше набит и това би заблудило мнозина, че е тромав. Всъщност обаче пред Стивън стоеше един от малцината мъже в Англия, които бяха наясно с начина на мислене на престъпниците. Беше задържал не един и двама международни измамници. Изглеждаше доста уморен от дългите години, през които бе вкарвал зад решетките хора, извършили тежки престъпления, колкото малко след това да ги види как се разхождат отново на свобода и си живеят на широка нога с онова, което им е останало от далаверите. Според него престъпниците се къпеха в пари. Хората в отдела не достигаха, затова и по-дребните мошеници се промъкваха между капките — нямаше кой да се занимава с тях. Понякога пък в прокуратурата решаваха, че е твърде скъпо да се разследва едно или друго престъпление. В някои случаи отделът просто не разполагаше със специалисти, които да доведат разследването докрай.