Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

След изключително добрата вечеря Ричард и жена му станаха да танцуват, а Дейвид се върна в кафенето, където покрай стените имаше удобни червени канапета, и подхвана разговор с човек, представил се като Джеймс Бригсби. Дори и да не смяташе, че целият свят е сцена, господин Бригсби определено се държеше в „Анабел“ като на сцена. Висок, рус, с благородническа осанка и очи, в които проблясваха дяволити пламъчета, той се отнасяше с всички като със стари приятели. Дейвид се възхити на самочувствието му, каквото той не притежаваше и надали някога щеше да има. Колкото и неопитен да бе в тези неща, дори от говора на Бригсби разбра, че е от каймака на обществото.

Новият му познат започна да разказва за посещенията си в Щатите и отбеляза ласкателно, че винаги е харесвал американците. След известно време Дейвид успя да попита тихо оберкелнера кой е англичанинът до него.

— Лорд Бригсби, най-големият син на граф Лаут.

„Виж ти! — изненада се Дейвид. — Лордовете приличали на всички останали, особено след като обърнат някоя и друга чашка.“

Лорд Бригсби почука по чашата му.

— Ще пийнеш ли още едно?

— Много благодаря, милорд — отвърна Дейвид.

— Я не се занасяй! Какви са тия лордове! Викай ми Джеймс. Какво те води в Лондон?

— Работя в една фирма за нефтодобив. Сигурно познаваш председателя на управителния съвет — лорд Хънисет. Но да ти призная, аз не съм го виждал.

— Симпатичен изкуфял дядка — отбеляза Джеймс. — Със сина му сме учили заедно в „Хароу“ 9 9 Едно от най-скъпите привилегировани частни училища. — Б.пр. . Щом си в нефтодобива, сигурно ще ми кажеш как да постъпя с акциите си на „Шел“ и „Бритиш Петролиум“.

— Не ги продавай — посъветва го Дейвид. — Разумно е човек да задържи акциите си във фирми за стоки за широко потребление, особено пък за петрол, стига, разбира се, британското правителство да не се полакоми и да не национализира активите.

Донесоха му поредното двойно уиски. Той усещаше, че вече го хваща.

— А твоята фирма какво представлява? — поинтересува се Джеймс.

— Не е голяма — уточни младият американец, — но за три месеца акциите ни се покачиха повече, отколкото на която и да е друга нефтена компания. Мен ако питаш обаче, тепърва ще достигат още по-високи котировки.

— И защо така? — полюбопитства лордът.

Дейвид се огледа и изшушука съзаклятнически:

— Сигурно и сам разбираш, че ако някоя голяма компания открие нефт, печалбите ти ще се увеличат минимално. Но ако това се случи в малка фирма, печалбите съвсем естествено ще представляват много по-голям процент от общото.

— Нима сте открили нефт?

— Май не биваше да го казвам — изломоти Дейвид. — Ще ти бъда признателен, ако сметнеш думите ми за поверителни.

Дейвид не помнеше как се е прибрал, нито кой го е сложил да легне и на другата заран закъсня доста за работа.

— Извинявай, Бърни, успях се. Снощи си прекарахме страхотно с Ричард в „Анабел“.

— Не се притеснявай. Радвам се, че си се позабавлявал.

— Дано не съм бил прекалено бъбрив, но казах на някакъв лорд — дори не му помня името, да инвестира във фирмата. Сигурно съм прекалил с ентусиазма.

— Не бой се, Дейвид, няма да подведем никого, пък и ти се нуждаеш от почивка. Скъсваш се от работа.

Джеймс Бригсби излезе от лондонското си жилище в Челси и отиде с такси до банката, с която работеше — „Уилямс и Глинс“. Беше общителен по характер и в „Хароу“ се бе увличал само по едно — по актьорското майсторство, но след като завърши гимназия, баща му не му разреши да се посвети на театъра и настоя да завършел колежа „Крайст Чърч“ в Оксфорд, където младият Джеймс Бригсби отново прояви по-голям интерес към Театралното дружество, отколкото към това да усвоява науките, които беше избрал — политология, философия и икономика. Криво-ляво завърши колежа и се хвана в Гренадирския гвардейски полк, където получи добри възможности да изяви театралните си заложби. Впусна се в светския живот в столицата, където жънеше успех след успех — все пак беше богат виконт, бе млад и представителен.

След двете години в Гренадирския полк графът му даде една ферма от хиляда декара в Хампшир — да има с какво да си запълва времето, но неизисканият провинциален живот не допадна никак на Джеймс. Той нае човек, който да се грижи за фермата, и отново се впусна във вихъра на столичния светски живот. Би дал мило и драго, само и само да се изявява на сцената, ала знаеше, че старият граф все така смята за неподобаващо за един благородник в кралството да се посвети на сценичното поприще. При всички положения петият граф Лаут нямаше високо мнение за най-големия си син и на Джеймс му беше доста трудно да убеди баща си, че е по-прозорлив и оправен, отколкото го мислят. Дали пък информацията, която Дейвид Кеслър му бе пошушнал на пияна глава, нямаше да помогне на Джеймс да докаже на изкуфелия си баща, че не е прав?