Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

Бърни Силвърман също се зарадва, когато научи, че може би отново ще се появи крупен инвеститор.

— Браво на теб, моето момче. Ще ни трябва доста капитал, с който да финансираме прокарването на тръбите. Днес за един километър тръби са необходими милион двеста и петдесет хиляди долара. Но ти си вършиш прекрасно работата. Току-що от седалището на фирмата ми съобщиха, че ти отпускат премия от пет хиляди долара. Продължавай все в този дух.

Дейвид се усмихна. Ето така се работеше според традициите на Харвардския университет. Ако показваш резултати, получаваш и награди.

— Кога ще обявим, че сме открили нефт? — попита той.

— Тия дни.

Грейнал от гордост, Дейвид излезе от кабинета на Силвърман.

Той пък се свърза на мига по червения телефон с Харви Меткаф, който за пореден път приложи старата тактика. Борсовите му посредници пуснаха на пазара 35 000 акции на цена 3,73 лири стерлинги едната — на ден се появяваха някъде по 5000 акции, така че търсенето да остане устойчиво. И този път котировките се покачиха, когато доктор Оукли вложи в акции на фирмата огромна сума, и скочиха до 3,90 лири стерлинги, при което Дейвид, Робин и Стивън взеха да потриват доволно ръце. Нямаше откъде да знаят, че всеки ден Харви пуска нови и нови акции, за да задоволи търсенето, създадено от самите тях.

Дейвид реши с част от премията да си купи картина, с която да поосвежи безличното тясно жилище в Барбикан. Смяташе да вземе за около две хиляди долара нещо ценно, което си заслужава. Харесваше изкуството заради самото изкуство, но още повече заради бизнеса. В петък следобед тръгна да обикаля Бонд стрийт, Корк стрийт и Брутън стрийт, където се намираха повечето лондонски галерии. Платната, изложени в „Уайлдънстайн“, не му бяха по джоба, картините в „Марлборо“ пък му се виждаха прекалено модернистични. Накрая в галерия „Ламан“ на Бонд стрийт откри нещо, което му хвана окото.

Галерията се намираше през три сгради от „Сотби“ и представляваше огромно помещение с протрит сив мокет и избелели червени тапети. След време Дейвид щеше да научи, че колкото по-износен е мокетът и по-избелели тапетите, с толкова по-голяма слава и успех се ползва галерията. В дъното на помещението имаше стълба, където, обърнали гръб на света, бяха струпани няколко картини, към които явно нямаше интерес. Кой знае защо, Дейвид започна да ги разглежда и за своя радост се натъкна сред тях на платно, което му допадна.

Беше доста мрачна маслена картина на Лиън Ъндъруд и се казваше „Венера в парка“. На нея бяха изобразени шест-седем мъже и жени, насядали на метални столове около кръгли масички. Сред тях на преден план се виждаше красива гола жена с пищна гръд и дълги коси. Никой не й обръщаше внимание и тя седеше, загледана с непроницаемо лице някъде извън картината — самото въплъщение на сърдечността и любовта в един бездушен свят. Дейвид не можеше да откъсне очи от жената.

Собственикът на галерията Жан-Пиер Ламан се приближи, издокаран в безупречно скроен костюм, както приляга на човек, получаващ чекове най-малко за хиляда лири стерлинги. Беше на трийсет и пет години и можеше да си позволи някои дребни житейски наслади, а обувките му марка „Гучи“, вратовръзката на Ив Сен Лоран, ризата на „Търнбъл и Асър“ и часовникът „Пиаже“ не оставяха у никого и най-малко у жените дори сянка на съмнение, че той знае какво иска от живота. Вписваше се напълно в представите на англичаните за французин — беше като изваден от кутийка, бе строен, с въздълга черна къдрава коса и пронизващи тъмнокафяви очи, в които сегиз-тогиз проблясваха ледени пламъчета. Понякога се държеше властно и нагло, беше своенравен и притежаваше чувство за хумор, колкото забавно, толкова и безпощадно — вероятно една от причините и досега да си е ерген. Не че липсваха кандидатки. Но клиентите го виждаха само откъм обаятелната му страна. Докато Дейвид пишеше чека, Жан-Пиер сучеше мустак — беше много доволен и нямаше нищо против да поразкаже за картината.

— Ъндъруд е един от най-великите съвременни английски скулптори и художници. Давал е уроци дори на Хенри Мур. Но според мен е пренебрегван заради омразата си към журналистите, които смята за пияници и драскачи.

— Да, с такова отношение трудно ще спечелиш на своя страна медиите — пророни Дейвид и с усещането, че е преуспял човек, връчи на галериста чека за осемстотин и петдесет лири стерлинги.

Това бе най-скъпата покупка, която беше правил през живота си, но въпреки това смяташе, че не си е хвърлил парите на вятъра, още повече че платното му харесваше.