Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

Жан-Пиер заведе Дейвид на долния етаж, за да му покаже колекцията си от произведения на импресионистите и модернистите, която беше попълвал години наред, и продължи да разказва разпалено за Ъндъруд. Решиха да полеят в кабинета на галериста първата придобивка на Дейвид.

— Какъв сте по професия, господин Кеслър? — попита Жан-Пиер, докато му сипваше уиски.

— Работя в малка нефтена компания, казва се „Проспекта Ойл“ и търси нефт в Северно море.

— И има ли някакъв успех? — попита галеристът уж между другото.

— Нека си остане между нас, но сме на мнение, че фирмата има голямо бъдеще. Не е тайна, че само за няколко седмици акциите ни скочиха от две на близо четири лири стерлинги, никой обаче не знае истинската причина.

— Аз съм най-обикновен беден галерист, търгувам с произведения на изкуството, дали ще сбъркам, ако вложа малко пари във вашата фирма? — поинтересува се Жан-Пиер.

— Ще ви обясня дали ще сбъркате, като ви кажа, че и аз смятам да вложа в понеделник 3000 долара в акции на „Проспекта Ойл“ — последните пари, които ми се намират… след като похитих Венера де. Тия дни се очаква да направим важно съобщение.

Очите на Жан-Пиер блеснаха. Той кимна, нещо, което при галската му кръв бе равнозначно едва ли не на намигване. Вече не внимаваше в разговора.

— Кога, Бърни, ще обявим, че сме открили нефт?

— Очаквам да го направим в началото на другата седмица. Появиха се спънки. Но не е болка за умиране.

Това поуспокои Дейвид, тъй като сутринта и той бе купил петстотин акции, влагайки в тях онова, което му беше останало от три хиляди долара премиални. И той като другите разчиташе на бърза печалба.

— „Роу Ръд“.

— Франк Уотс, ако обичате. Търси го Жан-Пиер Ламан.

— Добро утро, Жан-Пиер. С какво мога да ти бъда полезен?

— Искам да купя 25 000 акции на „Проспекта Ойл“.

— За пръв път чувам такава фирма. Я чакай малко… Регистрирана е наскоро, уставният капитал е доста скромен. Опасно си е, Жан-Пиер. Лично аз не бих ти препоръчал да влагаш в нея.

— Не се притеснявай, Франк. Ще задържа акциите само две-три седмици, после ще ги продадеш. Нямам намерение да ги нося в гроба. Тази седмица очаквам да съобщят нещо и щом котировките скочат до пет лири стерлинги, можеш да продаваш акциите. Така де, да не ставаме алчни! Купи ги на името на фирмата ми, не искам да се разчува, че съм играл на борсата, това може да създаде главоболия на човека, дал ми информацията.

— Както кажеш. Значи ще закупя 25 000 акции на „Проспекта Ойл“ и ще ги продам, когато скочат до пет лири стерлинги едната или преди това, ако ми наредиш.

— Точно така. Следващата седмица ще бъда в Париж, ще разглеждам картини, затова не се колебай, освобождавай се от акциите, ако надхвърлят пет лири стерлинги.

— Както желаеш, Жан-Пиер. Приятно пътуване.

Червеният телефон иззвъня.

— От „Роу Ръд“ искат да закупят голям пакет акции. Знаеш ли нещо?

— Не, нямам и представа за какво става въпрос, Харви. Сигурно Дейвид Кеслър пак се е развихрил. Да поговоря ли с него?

— Не, не му казвай нищо. Пуснах още 25 000 акции по 3,90 лири стерлинги едната. Достатъчно е Кеслър да привлече още един голям вложител и няма да ми останат акции и за цяр. До края на тази борсова сесия трябва да изпълним седемдневния си план.

— Слушам, шефе. Да знаеш, че има и доста дребни вложители, които купуват акции в малки количества.

— Както и преди, сигурно се хвалят пред приятелите си, че са направили голям удар. Не споменавай нищо на Кеслър.

— Знаеш ли, Дейвид — подхвана Ричард Елиот, — преуморяваш се. Почини си. След като съобщим, че сме открили нефт, няма да можем глава да вдигнем от работа.

— Не се и съмнявам — отвърна Дейвид. — Но вече ми стана навик да работя повечко.

— Защо довечера не дойдеш с мен в „Анабел“?

Младежът беше поласкан от поканата за най-модния и нашумял лондонски нощен клуб и прие начаса.

Същата вечер отиде на Баркли Скуеър с „Форд Кортина“, която беше взел под наем — очуканото му автомобилче изобщо не се вписваше сред ролс-ройсите и мерцедесите, спрели въпреки забранителния знак пред заведението. Дейвид слезе предпазливо по тясна метална стълба в приземието, където навремето вероятно беше живяла прислугата. Сега помещенията бяха превърнати във великолепен клуб с ресторант, дискотека и малко изискано кафене, стените бяха отрупани със старинни гравюри и картини. Основният салон бе с приглушено осветление и в него имаше множество масички, по някои от които вече седяха клиенти. Обзавеждането беше много пищно, в стил английски ампир. Само за някакви си десет години собственикът Марк Бърли беше превърнал „Анабел“ в най-посещавания клуб в Лондон — чакащите за членски карти отдавна бяха прехвърлили хиляда. В дъното, на дансинга в дискотеката нямаше къде игла да падне. Повечето двойки танцуваха долепени, всъщност нямаха друг избор. Дейвид се изненада, че кажи-речи, всички мъже на дансинга са двайсетина години по-стари от дамите, които държаха в обятията си. Оберкелнерът Луис поведе Дейвид към масата на Ричард Елиот и бързо забеляза, че младежът за пръв път идва тук — зяпаше изумен знаменитостите по масите. „Някой ден сигурно така ще зяпат и мен“ — помисли си Дейвид.