Джефри Арчър - Професионалистът

Конър реши да използва времето, докато Жеримски отсъства от Вашингтон, за да провери двете най-обещаващи възможности. Мафията вече бе уредила да бъде включен в обслужващия персонал на приема в руското посолство. Този следобед възнамеряваше да отиде там, за да научи подробности за банкета в събота. Посланикът бе дал ясно да се разбере, че иска той да стане събитие, което да запомнят и двамата президенти.

Конър погледна часовника си, облече палтото и слезе по стълбите. БМВ-то го чакаше. Той седна на задната седалка.

— Към стадион „Куке“ — бе всичко, което каза.

Пътуваха в мълчание, шофьорът караше в централното платно.

Когато един транспортьор, натоварен с нови коли, мина край тях, Конър си помисли за Меги и се усмихна. Бе разговарял с Карл Койтър по-рано тази сутрин и разбра, че и трите кенгура са в безопасност в торбичките си.

— Впрочем мафията смята, че те направо са били върнати в Америка — бе му съобщил Койтър.

— Как успя да научиш това? — попита Конър.

— Опитали са се да подкупят митничар. Той взел парите и съобщил, че хората, които го интересуват, са заловени да пренасят наркотици и са „върнати обратно до мястото, откъдето са взели самолета“.

— Смяташ ли, че ще повярват?

— О, да — увери го Койтър. — Взели са им доста пари за тази информация.

Конър се изсмя.

— Винаги ще ти бъда задължен, Карл. Кажи ми, моля те, как да ти се отплатя.

— Няма да се наложи, приятелю — бе отвърнал Койтър. — Просто с нетърпение очаквам пак да се срещна с жена ти при по-добри обстоятелства.

Пазачите на Конър не бяха споменали нищо за изчезването на Меги, така че не можеше да е сигурен дали са твърде горди, за да си признаят, че са изпуснали нея, Стюарт и Тара, или все още се надяват да ги хванат, преди той да разбере нещо. Вероятно се страхуваха, че той няма да изпълни задачата, ако знае, че съпругата и дъщеря му вече не са в ръцете им. Но Конър изобщо не се съмняваше, че ако се провали и не изпълни договора, Алексей Романов в края на краищата щеше да открие Меги и да я убие, а ако не Меги, то с положителност Тара. Болченков го бе предупредил, че докато не бъде изпълнен договорът по един или друг начин, Романов няма да се върне в родината си.

Когато колата се носеше по околовръстното шосе, Конър се сети за Джоан, чието единствено престъпление бе, че е била негова секретарка. Сви юмруци и му се дощя сделката с мафията да се отнасяше до Декстър и заместника й. Това бе задача, която охотно би изпълнил.

БМВ-то излезе от Вашингтон и Конър се облегна, размишлявайки какво още трябва да подготви. Щеше да обиколи стадиона няколко пъти, да провери всеки изход, преди да реши дали да влезе в него.

Хеликоптерът бавно се приземи на южната морава. Двамата президенти слязоха. Посрещнаха ги със сърдечни ръкопляскания шестстотинте членове на персонала в Белия дом.

Когато Лоурънс представи Жеримски на Лойд, той забеляза, че Анди изглежда разтревожен. Двамата лидери прекараха необичайно дълго време, позирайки за фотографите, преди да се оттеглят в Овалния кабинет заедно с техните съветници. Необходимо бе да се потвърдят темите, по които щяха да разговарят на следващите срещи. Жеримски не възрази за графика, който Анди бе подготвил, и изглеждаше спокоен относно въпросите, предвидени за обсъждане.

По време на почивката за обяд Лоурънс придоби усещането, че предварителните разговори са протекли добре. В трапезарията Лоурънс разказа известен анекдот за президента Кенеди, който вечеряйки в същата стая с осем нобелови лауреати, отбелязал, че това е най-голямото струпване на интелект, откакто Джеферсън е вечерял на същото място сам. Лари Харингтън се засмя лоялно, въпреки че бе чувал президента да разказва тази история поне десетина пъти. Анди Лойд дори не направи опит да се усмихне.

След обяда Лоурънс придружи Жеримски до лимузината му, която го очакваше пред дипломатическия вход. Веднага щом и последната кола от автоколоната изчезна от погледа им — и този път Жеримски бе настоял да има една кола повече от предишните руски президенти — Лоурънс бързо се върна в Овалния кабинет. Анди Лойд стоеше до бюрото му с мрачно изражение на лицето.

— Смятам, че мина по-добре, отколкото очаквахме — коментира президентът.

— Може би — колебливо отвърна Лойд. — Въпреки че не мога да повярвам, че този човек е склонен да каже истината дори пред себе си. Доста лесно се съгласяваше с всичко, което никак не ми харесва. Имам чувството, че ни изигра.