Джефри Арчър - Професионалистът

— Но това не беше… — започна Меги, но Стюарт я възпря.

— Опасявам се, че ще трябва да ви претърсим, госпожо — каза митничарят. — При тези обстоятелства вероятно дъщеря ви ще иска да ви придружи.

Стюарт се учуди откъде митничарят знаеше, че Тара е дъщеря на Меги. Явно не допускаше, че той й е син.

— Вие тримата, бихте ли ме последвали — разпореди се митничарят. — Моля вземете куфара и останалия багаж.

Той вдигна подвижния плот на гишето и ги придружи през врата, която водеше в малка стая с маса и два стола.

— Един от колегите ми ще дойде след минута — уведоми ги той, след което затвори вратата и те чуха как ключът се превърта.

— Какво става? — попита Меги. — Тази чанта не беше…

— Мисля, че скоро ще открием — предположи Стюарт.

Втора врата в далечния край на стаята се отвори и един висок, добре сложен мъж, напълно плешив, макар да нямаше повече от петдесет, влетя вътре. Носеше сини джинси и червен пуловер и определено не беше митничар. Той тръгна право към Меги, хвана дясната й ръка и я целуна.

— Казвам се Карл Койтър — изрече той с южноафрикански акцент. — За мен е голяма чест, госпожо Фицджералд. От години искам да се запозная с жената, която е била достатъчно смела да се омъжи за Конър Фицджералд. Той ми се обади вчера следобед и ме помоли да ви предам, че е жив.

Меги искаше да каже нещо, но човекът не млъкваше.

— Естествено аз зная много повече за вас, отколкото вие — за мен, но за нещастие, обстоятелствата не ни позволяват да поправим този пропуск сега. — Той се усмихна на Тара и Стюарт и леко им кимна. — Бъдете така добри да ме последвате.

Обърна се и забута количката към вратата.

— „Приятелите нови със старите се срещат“ — прошепна Меги.

Стюарт се усмихна.

Южноафриканецът ги поведе през стръмна рампа по тъмен празен коридор. Меги бързо го настигна и започна да го разпитва за телефонния разговор с Конър. В края на тунела те се изкачиха по друга рампа и излязоха в противоположния край на летището. Койтър ги преведе през изхода, където ги провериха съвсем повърхностно. След още един дълъг преход те пристигнаха в празната зала за заминаващи, където Койтър подаде три билета на служителя и получи три бордови карти за полета на „Куонтас“ до Сидни, който мистериозно бе задържан с петнадесет минути.

— Как бихме могли да ви се отблагодарим? — попита Меги.

Койтър взе ръката й и отново я целуна.

— Госпожо — отвърна той, — по цял свят ще откриете хора, които не биха могли да се отплатят на Конър Фицджералд.

Двамата гледаха в екрана. Никой не проговори, докато двадесет и пет минутният видеозапис не свърши.

— Възможно ли е това? — тихо запита Декстър.

— Да, ако по някакъв начин са си разменили местата в затвора — промълви Гутенбърг.

Декстър помълча известно време, преди да изрече:

— Той е бил готов да пожертва живота си, иначе не би го направил.

Гутенбърг кимна.

— А кой е мъжът, който е платил пушката?

— Алексей Романов — синът на Царя и номер две в руската мафия. Един от агентите ни го е забелязал на летището във Франкфурт и подозираме, че Фицджералд и той сега работят заедно.

— Значи мафията го е измъкнала от затвора — отбеляза Декстър. — Но ако му трябва „Ремингтон 700“, кой ще бъде мишената му?

— Президентът — отвърна Гутенбърг.

— Може би си прав — измърмори Декстър. — Но точно кой президент?

Президентът на САЩ и държавният секретар бяха сред седемдесетте и две официални лица, наредени в редица на пистата, когато руският военен самолет „Илюшин 62“ се приземи в базата „Ендрюс“, близо до Вашингтон. Червената пътека вече бе разстлана, подиумът с дузина микрофони бе на място и широката удобна стълба бе изтеглена на пистата, точно където самолетът щеше да спре.

Когато мощната машина застана неподвижна, Том Лоурънс вдигна ръка да засенчи очи от яркото утринно слънце. Вратата се отвори от висока, стройна стюардеса. Миг след това до нея се появи нисък, широкоплещест мъж. Лоурънс знаеше, че Жеримски е висок само метър и шестдесет и пет, но високата стюардеса подчертаваше ниския му ръст. Лоурънс се съмняваше, че толкова дребен човек би успял да стане президент на САЩ.

Докато Жеримски бавно слизаше по стъпалата, фоторепортерите започнаха да снимат бясно. Зад тях камерите на всички телевизионни компании се фокусираха върху мъжа, който щеше да е номер едно в световните новини през следващите четири дни.

Американският завеждащ на протокола пристъпи напред, за да представи двамата президенти и Лоурънс сърдечно се ръкува с госта си.