Джефри Арчър - Професионалистът

За тях неговото завръщане от Виетнам бе истински триумф. Те се зарадваха, когато сподели намерението си да служи на родината. Можеше дори да стане директор, ако тогавашният президент нямаше неприятности и не бе решил да назначи на поста жена, с надеждата кампанията му да успее. Не беше успял обаче.

Въпреки че Гутенбърг опря ножа в гърлото му, нямаше съмнение кой му го е подал — тя сигурно се е наслаждавала от ролята си на лейди Макбет. Щеше да отиде в гроба, знаейки, че малцина от сънародниците му ще разберат за неговата саможертва. Именно това обаче я правеше още по-достойна.

Нямаше да има церемония, на която да се сбогуват с него. Нито ковчег, покрит с националното знаме. Приятели и роднини нямаше да застанат на гроба му, за да чуят словото на свещеника, в което се възхваляваха верността му към родината и заслугите му спрямо обществото. Без морски пехотинци, които да стрелят гордо във въздуха. Без салют с двадесет и една пушки. А сгънатият флаг нямаше да бъде връчен на роднините му от името на президента.

Не. Бе обречен да бъде просто един от невъзпетите герои, за които говореше Том Лоурънс.

Оставаше му само да бъде обесен в една чужда за него страна, която не обичаше. С бръсната глава и татуиран номер на китката, с неизвестен гроб.

Защо бе взел това решение, развълнувало дори лишения от чувства началник на полицията? Нямаше време да му обяснява какво бе преживял във Виетнам, но точно там жребият бе хвърлен безвъзвратно.

Вероятно трябваше да застане тогава с лице срещу взвода за екзекуции и да ги остави да го застрелят в онази далечна страна. Но той бе оцелял. Сега нямаше кой да го спаси в последния миг. И беше твърде късно да променя решението си.

Руският президент се събуди в лошо настроение тази сутрин. Първия човек, на когото си го изкара, бе готвачът. Хвърли закуската си на пода и изкрещя:

— Това ли е гостоприемството ви в Ленинград?

После изскочи от стаята. В кабинета един притеснен служител остави на бюрото му за подпис документи, които даваха право на полицията да арестува граждани, без да е необходимо да ги обвинява в някакви престъпления. Но и това не промени лошото настроение на Жеримски. Знаеше, че мерките са насочени срещу дребни джебчии, продавачи на наркотици и престъпници. А той искаше главата на Царя. Ако министърът на вътрешните работи продължаваше да се проваля, трябваше да обмисли замяната му с друг.

Когато пристигна главният секретар, Жеримски бе подписал присъдите на стотина мъже, чието единствено престъпление бе, че са подкрепяли Чернопов по време на предизборната му кампания. Из Москва вече се носеха слухове, че бившият премиер смята да емигрира. В деня, в който той напусне страната, Жеримски щеше да подпише хиляди подобни заповеди, и да прати в затвора всеки, който някога бе служил на Чернопов.

Той хвърли химикалката си на бюрото. Всичко дотук бе постигнато за по-малко от седмица. Мисълта за опустошенията, които щеше да причини след месец или година, го накара да се почувства по-добре.

— Лимузината ви чака, господин президент — каза служител с ужасен вид, чието лице той не успя да види.

Усмихна се при мисълта за това, което несъмнено щеше да е най-хубавото нещо за днес. С нетърпение очакваше тази сутрин в „Разпятието“, както някои предвкусваха удоволствието от представление в „Киров“.

Той напусна кабинета си и тръгна към отворената врата по дългия мраморен коридор на новопостроения служебен блок. Хората му се движеха бързо пред него. Той спря за миг на горното стъпало и погледна надолу към блестящата колона от коли. Бе инструктирал партийните си служители, че неговите лимузини трябва да са с една повече от колите на предишния президент.

Настани се на задната седалка в третата кола и погледна часовника си — седем четиридесет и три минути. Полицията бе разчистила пътя преди час, така че автоколоната да премине, без да срещне никакво превозно средство и в двете посоки. Спирането на движението осведомява местните жители, че президентът е в града, обясни той на Титов.

Пътната полиция бе преценила, че пътуването, което обикновено би отнело двадесет минути, би трябвало да продължи малко по-малко от седем. Докато колата на Жеримски профучаваше по улиците, без значение каква е светлината на светофарите, той дори не погледна по посока на Ермитажа. Щом преминаха от другата страна на Нева, шофьорът на първата кола натисна педала на газта и се понесе със сто километра в час, за да е сигурен, че президентът ще пристигне навреме за официалния си ангажимент тази сутрин.