Джефри Арчър - Професионалистът

Първата картина, която се появи на екрана, бе външна снимка на затвора „Разпятие“. Алексей Романов посочи към входа.

— Очаква се Жеримски да пристигне в затвора към седем и петдесет. Ще бъде в третата от седемте коли и ще влезе през страничната порта, разположена тук. — Той посочи с пръст на екрана. — Ще бъде посрещнат от Владимир Болченков, който ще го придружи до главния двор, където ще бъде извършена екзекуцията. В седем петдесет и две…

Младият Романов продължаваше да обяснява на Джаксън плана минута по минута, навлизайки в още по-големи подробности, когато стигна до бягството на Конър. Джаксън забеляза, че той не се тревожи за единствения неразрешен проблем, очевидно убеден, че баща му ще намери решение, преди да настъпи утрото. Когато завърши, Алексей изключи телевизора, постави гоблена отново на мястото му, леко се поклони на баща си и напусна стаята, без повече да продума.

Когато вратата се затвори, Романов попита:

— Имате ли някакви забележки?

— Една-две — отвърна Джаксън. — Първо, нека кажа, че съм впечатлен от плана и съм сигурен, че има голям шанс да успее. Явно сте подготвени почти за всякакви случаи, ако предположим, че Конър се съгласи с вашите условия. За което не съм упълномощен да говоря от негово име.

Романов кимна.

— Но все още има един проблем.

— А вие имате ли решение за него? — попита възрастният мъж.

— Да — отвърна Джаксън. — Имам.

Болченков почти цял час подробно описва на Конър плана на Романов, след което го остави сам да вземе решение. Не бе необходимо да му напомня, че времето е ограничено — Жеримски щеше да пристигне в „Разпятие“ след четиридесет и пет минути.

Конър лежеше на койката. Условията не биха могли да бъдат по-ясни. Но дори ако ги приемеше и успееше да избяга, не бе напълно уверен, че ще може да изпълни своята част от сделката. Ако се провалеше, те щяха да го убият. Разбира се, Болченков бе обещал смъртта му да не е така бърза и лесна като примката на бесилката. Също така бе му обяснил с подробности — в случай, че Конър има някакви съмнения, че всички „неустойки“ по неизпълнени договори с руската мафия автоматично се прехвърлят върху следващия най-близък роднина.

Конър все още виждаше циничната усмивка на шефа на полицията, когато бе извадил от джоба си снимки и му ги бе подал.

— Две хубави жени — бе отбелязал Болченков. — Трябва да се гордееш с тях. Ще бъде истинска трагедия да им скъсиш живота заради нещо, от което те нямат представа.

Петнадесет минути по-късно вратата на килията внезапно се отвори и Болченков се върна с незапалена цигара в уста. Този път не седна. Конър продължи да гледа в тавана, сякаш в килията нямаше никой.

— Изглежда все още не можеш да решиш — изрече началникът на полицията, запалвайки цигарата си. — Колкото и кратко да сме общували, не съм изненадан. Но вероятно като научиш последните новини, ще си промениш мнението.

Конър продължи да се взира в тавана.

— Май бившата ти секретарка е преживяла смъртоносна катастрофа с колата си. Тръгнала е от Лангли към жена ти.

Конър седна на койката и се вгледа в Болченков.

— Ако Джоан е мъртва, откъде знаете, че е отивала при жена ми?

— Не само ЦРУ записват телефонните разговори на жена ти — отговори шефът, дръпна за последен път от цигарата си и хвърли фаса на пода на килията.

— Подозираме, че секретарката ти някак е открила кой е бил арестуван на Площада на свободата. Не е трудно да отгатнем, че ако жена ти е горда и упорита, както показва профилът, който изготвихме, то тя скоро ще стигне до същите заключения. В такъв случай, страхувам се, че госпожа Фицджералд ще последва съдбата на секретарката ти.

— Ако се съглася с предложението на Романов, бих искал да се добави моя клауза в договора.

Болченков се заслуша с интерес.

— Господин Гутенбърг?

— На телефона.

— Казвам се Меги Фицджералд. Съпруга съм на Конър Фицджералд, който, доколкото ми е известно, замина в чужбина по ваше нареждане.

— Не си спомням името — заяви Гутенбърг.

— Вие присъствахте на прощалното му тържество у дома в Джорджтаун само преди няколко седмици.

— Мисля, че ме бъркате с някой друг — хладнокръвно отвърна Гутенбърг.

— Не, не съм сбъркала, господин Гутенбърг. Всъщност в осем часа и двадесет и седем минути на втори ноември вие се обадихте от нашия телефон във вашия офис.

— Не съм провеждал подобен разговор, госпожо Фицджералд, мога да ви уверя, че вашият съпруг никога не е работил за мен.