Докато лежеше на койката, затворникът чуваше как пазачите крачат по каменния коридор към неговата килия, а шумът от ботушите им ставаше по-силен с всяка тяхна стъпка. Чудеше се колко души са. Спряха пред килията му. В ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори. Когато остават броени минути живот, се забелязва всяка подробност.
Водеше ги Болченков. Затворникът бе впечатлен, че се е върнал толкова бързо. Началникът на полицията запали цигара и всмукна веднъж, преди да я предложи на осъдения. Той поклати отрицателно глава. Шефът вдигна рамене, хвърли цигарата на каменния под, стъпка я с ботуша си и си тръгна, за да чака президента.
След малко се появи свещеникът с голяма отворена библия, тихо мърморейки някакви думи, които затворникът не разбираше. Сетне дойдоха тримата мъже. Веднага ги позна. Този път не носеха бръснач, нито игла, а само белезници. Втренчиха се в него, сигурно очакваха да се съпротивлява, но за тяхно разочарование той спокойно сложи ръце зад гърба си. Белезниците щракнаха. Мъжете го изблъскаха от килията в коридора. В края на дългия сив тунел блестеше тънък слънчев лъч.
Президентът слезе от лимузината. Пред входа бе посрещнат от началника на полицията. Забавляваше го мисълта, че бе наградил Болченков с ордена „Ленин“ в същия ден, в който подписа заповедта за ареста на брат му.
Болченков поведе Жеримски към двора, където щеше да се извърши екзекуцията. Никой не предложи на президента да съблече палтото и да махне шапката си в такава студена сутрин. Щом пресякоха затворническия двор, малка група, сгушена до една от стените, започна да ръкопляска. Шефът забеляза как Жеримски се намръщи. Изглежда бе очаквал много повече хора да присъстват на екзекуцията на мъжа, изпратен да го убие.
Болченков предполагаше, че това може да се окаже проблем, затова се наклони към президента и му прошепна:
— Бях инструктиран да допусна само партийни членове.
Жеримски кимна. Болченков не добави колко трудно бе да доведе дори тези няколко души в „Разпятието“ тази сутрин. Много от тях вярваха на слуховете, че ако веднъж влезеш там, никога повече не излизаш.
Шефът спря до плюшения стол от осемнадесети век, който Екатерина Велика бе купила от английския министър-председател Робърт Уолпол през 1779, и който бе изискан от Ермитажа предишния ден. Президентът се отпусна на удобната седалка, точно пред новоиздигнатата бесилка.
Само след секунди Жеримски започна да нервничи, чакаше затворникът да се появи. Погледна към тълпата и очите му се спряха върху едно момче, което плачеше. Това никак не му допадна.
В този миг затворникът излезе от мрачния коридор на ярката утринна светлина. Голата глава със следи от засъхнала кръв и тънката сива затворническа униформа му придаваха странна анонимност. Бе забележително спокоен за човек, на когото му остават още няколко минути живот.
Осъденият вдигна очи към слънцето и потръпна, когато някакъв офицер от охраната го хвана за лявата китка с номер 12995. Сетне офицерът се обърна с лице към президента и прочете на глас присъдата.
Докато офицерът извършваше необходимите формалности, затворникът огледа двора. Видя изтръпналите хора, по-голямата част от които се страхуваха да помръднат от страх да не последват осъдения. Очите му се задържаха на момчето, което все още плачеше. Ако имаше възможност да направи завещание, би оставил всичко на това дете. Той хвърли поглед към бесилката, сетне се втренчи в Жеримски. Очите им се срещнаха. Въпреки че бе ужасен, затворникът не отклони взор. Бе твърдо решен да не му достави удоволствието да разбере колко уплашен е. Ако президентът за миг бе отклонил вниманието си към земята, той щеше да забележи влажното петно между краката на осъдения, което би издало страха му.
Офицерът, изпълнил задължението си, нави свитъка на руло и се отдалечи. Това бе знак за двамата палачи да се приближат. Грабнаха затворника за двете му ръце и го поведоха към бесилката.
Той мина спокойно край президента. Когато стигна до първото дървено стъпало, вдигна поглед към часовниковата кула. Беше осем без три минути. Малцина, помисли си той, знаят точно колко ще живеят. Почти изпита желание часовникът да удари осем часа. Бе чакал двадесет и осем години, за да изплати дълга си. Сега, в тези последни мигове, спомените нахлуха в него.
Бе гореща, задушна майска утрин в „Нам Дин“. Някой трябваше да бъде разстрелян за наказание, като старши офицер, трябваше да бъде той. Вторият след него по чин пристъпи напред и доброволно предложи да заеме мястото му. И като страхливец, какъвто изглежда си бе, той не протестира. Виетконгският офицер се изсмя и прие идеята, но по-късно реши, че и двамата трябва да застанат срещу стрелците на следващата сутрин.
Читать дальше