Джефри Арчър - Професионалистът

В полунощ същият лейтенант дойде при него и настоя да опитат да избягат. Нямаше да имат друг шанс. Охраната на лагера бе винаги небрежна, защото на сто километра на север се простираше джунгла, пълна с виетконгци, а на юг имаше около двадесет и пет километра непроходимо блато. Неколцина мъже бяха изпробвали късмета си по този маршрут, но без успех.

Лейтенантът заяви, че по-скоро би се удавил в блатата, отколкото да застане срещу стрелците и да се обрече на сигурна смърт. Щом той изчезна в мрака, капитанът неохотно го последва. Когато няколко часа по-късно слънцето изгря над хоризонта, лагерът все още се виждаше. Над смърдящото, пълно с комари блато те чуваха как пазачите се смеят, редувайки се да стрелят във въздуха в тяхна посока. Те се гмуркаха под повърхността на водата, но само след няколко секунди изплуваха обратно, полузадушени. Най-после този безкраен ден свърши. Мръкна. Бе помолил лейтенанта да продължи без него, но той отказа.

В края на втория ден съжали, че не застана срещу стрелците, вместо да умре в това забравено от бога блато, в тази изоставена от бога страна. Младият офицер обаче продължаваше напред. Единадесет дни и нощи не ядоха нищо, пиеха само дъждовна вода. На дванадесетата сутрин стигнаха до твърда земя и, не на себе си от умора и изтощение, той загуби съзнание. По-късно научи, че лейтенантът го е носил още четири дни през джунглата.

Следващият му спомен бе военната болница.

— Откога съм тук? — попита сестрата, която се грижеше за него.

— От шест дни. Имате късмет, че сте жив.

— А приятелят ми?

— Той е на крака от няколко дни. Вече ви посети тази сутрин.

Той отново заспа, когато се събуди, помоли сестрата за молив и хартия. Прекара остатъка от деня седнал в болничното си легло да пише и преписва официален доклад. Щом го написа четливо, той помоли да бъде изпратен на командващия офицер.

Шест месеца по-късно, застанал на поляната пред Белия дом между Меги и баща й, изслуша доклада, който бе прочетен на глас. Лейтенант Конър Фицджералд пристъпи напред и президентът му връчи почетен медал.

Докато изкачваше стъпалата към бесилката, той си помисли за единствения човек, който щеше да тъгува за него, като разбере какво се е случило. Беше предупредил да не му казват, защото знаеше, че ако той научи, ще наруши договора, ще се предаде и ще се върне в „Разпятието“. „Трябва да разберете, бе им обяснил той, че си имате работа с извънредно честен човек. Така че направете всичко възможно часовникът да е ударил осем, преди той да открие, че друг е загинал вместо него.“

При първия камбанен звън тялото му потрепери и мислите му се върнаха към действителността.

При втория удар, момчето, което плачеше, се втурна към бесилката и падна на колене.

При третия, шефът постави ръка върху рамото на младия ефрейтор, направил крачка напред, за да дръпне момчето от основата на бесилката.

При четвъртия, затворникът се усмихна на Сергей сякаш той бе единственият му син.

При петия, двамата палачи го блъснаха напред, така че да застане точно под провесеното въже.

При шестия, поставиха примката на шията му.

При седмия, той погледна право към президента на Русия.

При осмия, палачът дръпна ръчката и капакът под краката му се отвори.

Щом тялото на Кристофър Ендрю Джаксън се залюля над него, Жеримски започна да ръкопляска. Част от тълпата неохотно се присъедини.

След минута палачите отнесоха безжизненото тяло от бесилката. Сергей се втурна да им помогне да го поставят в грубия дървен ковчег, сложен наблизо.

Болченков придружи президента обратно до лимузината и автоколоната прекоси затворническите порти, преди дори да бъде закован капакът на ковчега. Четирима затворници вдигнаха тежкия сандък на раменете си и се отправиха към гробището. Сергей вървя с тях до изкопания гроб и обратно до затвора. Дори на мъртвите не бе позволено да избягат от „Разпятието“.

Ако Сергей бе погледнал назад, щеше да види как хората бързат да излязат през затворническите порти, преди те да се затворят.

Четиримата, които носеха ковчега, спряха до един гроб, току-що изкопан от други затворници. Пуснаха сандъка безцеремонно в дупката, без молитва или поне кратка пауза, и се заловиха да го заровят.

Момчето не помръдна, докато не завършиха работата си. Няколко минути по-късно пазачите поведоха затворниците обратно към килиите. Сергей падна на колене, чудейки се колко време ще му позволят да остане до гроба.