Джефри Арчър - Професионалистът

— Кажете ми тогава, господин Гутенбърг, дали Джоан Бенет е работила някога за ЦРУ? Или тя също е изтрита от паметта ви?

— Какво искате да кажете, госпожо Фицджералд?

— О, значи най-после привлякох вниманието ви. Позволете ми да ви помогна да възстановите временната загуба на паметта си. Джоан Бенет бе секретарка на съпруга ми почти двадесет години. Струва ми се, че ще ви е трудно да отречете своята осведоменост по въпроса, че, когато е тръгнала от Лангли към мен, тя е намерила смъртта си.

— Прочетох за трагичния инцидент, но не разбирам какво общо има това с мен.

— Пресата, изглежда, е в неведение какво действително се е случило на „Джордж Вашингтон паркуей“ вчера сутринта, но журналистите биха могли да стигнат до правилни изводи, ако им се каже, че Джоан Бенет е работила за човек, който е изчезнал, докато е изпълнявал специална задача за вас. Винаги съм смятала, че историите, в които са замесени носители на почетен медал, са доста интересни за читателите.

— Госпожо Фицджералд, от мен не може да се очаква да помня всеки от седемнадесетте хиляди служители на ЦРУ, но определено не се сещам за никоя дама на име Бенет, да не говорим за вашия съпруг.

— Разбирам, че ще трябва още да опреснявам паметта ви, господин Гутенбърг. На тържеството, на което очевидно не сте били и не сте говорили по телефона, и на което избегнахте снимките, за ваше щастие или нещастие, зависи как гледате на нещата, дъщеря ми направи видеозапис. Надяваше се да изненада баща си, като му подари касетата за Коледа. Гледах я наскоро, господин Гутенбърг, и въпреки че там играете само второстепенна роля, мога да ви уверя, че съвсем ясно се вижда как разговаряте с Джоан Бенет. Разговорът също е записан и имам усещането, че телевизионните канали ще сметнат за добре да го излъчат в ранните вечерни новини.

Този път Гутенбърг помълча известно време.

— Може би ще е добре да се срещнем двамата с вас, госпожо Фицджералд — накрая изрече той.

— Не виждам за какво, господин Гутенбърг. Вече зная какво точно искам от вас.

— И какво е то, госпожо Фицджералд?

— Искам да науча къде е съпругът ми сега и кога ще мога да го видя отново. В замяна на това ще ви дам касетата.

— Имам нужда от малко време…

— Естествено, че ще имате — съгласи се Меги. — Четиридесет и осем часа устройват ли ви? И, господин Гутенбърг, не си губете времето да търсите касетата у дома, защото няма да я намерите. Тя е скрита на място, което дори ум, извратен като вашия, не би отгатнал.

— Но… — започна Гутенбърг.

— Бих добавила също, че ако решите да се справите с мен както с Джоан Бенет, съм дала инструкции на адвокатите си. В случай че почина при подозрителни обстоятелства, те незабавно ще разпратят копия от касетата на трите най-големи телевизионни канала, на Фокс и CNN. Ако, от друга страна, просто изчезна, касетата ще бъде излъчена седем дни по-късно. Дочуване, господин Гутенбърг.

Меги затвори телефона и се отпусна на леглото, потънала в пот.

Гутенбърг нахълта през вратата, свързваща директорския кабинет с неговия.

Хелън Декстър вдигна поглед, неспособна да скрие изненадата си, че заместникът й влиза в кабинета, без да почука.

— Имаме проблем — бе всичко, което промълви той.

Осъденият не изяде закуската.

Кухненският персонал се бе постарал да махне мухъла от хляба за последното хранене за затворника. Човекът погледна предложената му храна и постави калаената чиния под койката си.

Няколко минути по-късно в килията влезе руски православен свещеник. Той обясни, че макар и да не е от същото религиозно направление, е готов да изповяда затворника.

Светото причастие бе единствената храна, която щеше да получи този ден. След като свещеникът изпълни кратка церемония, те коленичиха заедно на студения под. След къса молитва свещеникът го благослови. И го остави сам.

Той легна на койката и се вгледа в тавана, без нито за миг да съжали за решението си. Когато изложи аргументите си, Болченков ги прие без коментар, дори кимна рязко, преди да напусне килията му. Това бе знак, макар и сдържан, че шефът се възхищава от куража на този мъж.

Затворникът вече веднъж се бе изправял пред смъртта. Сега това не го ужасяваше толкова много. В онзи далечен ден мислеше за жена си и за детето, което никога нямаше да види. Но сега можеше да мисли единствено за родителите си, починали наскоро един след друг. Той беше доволен, че си отидоха, преди да изпадне в това положение.