Джефри Арчър - Професионалистът

— Точно така — извика Гутенбърг.

— Колко видеокасети са в този списък?

— Четиристотин седемдесет и две — отговори Гутенбърг.

— Да се надявам ли, че си ги прегледал?

— Не е невъзможно да го направя, но ако някой любопитен студент или човек от персонала заподозре присъствие на ЦРУ на университетска територия, ще стане страшно.

— Аналитична мисъл! — отбеляза Декстър. — И така, как смяташ да откриеш касетата?

— Организирал съм около дузина служители, неотдавна завършили същия университет, да проверят всички заглавия в списъка, докато не открият домашна видеокасета, поставена в празна кутия. Но се боя, че, макар облечени като студенти, те ще направят впечатление, особено сега, в този период на годината, когато видеотеката рядко се посещава. Ето защо не мога да позволя да прекарват там повече от двадесет минути, както и да се появяват по-често от два пъти дневно. Така че тази акция ще отнеме време.

— Колко време смяташ, че ще им трябва, за да открият материала?

— Колегите може да са късметлии и да го открият веднага, но със сигурност — едва след два-три дни.

— Не забравяй, след четиридесет и осем часа отново трябва да тръгнеш по следите на госпожа Фицджералд.

— Няма. Но ако открием касетата преди това, няма да е необходимо.

— Освен ако госпожа Фицджералд не е записала и телефонния си разговор с теб.

Гутенбърг се усмихна:

— Опита се, но всичко беше изтрито секунди след като затвори слушалката на телефона. Трябваше да сте там, за да видите удоволствието на професор Циглер от новата му играчка.

— Чудесно — зарадва се Декстър. — Искам информация веднага, щом пипнете касетата. Тогава нищо няма да ни спре да елиминираме единствения човек, който все още би…

Червеният телефон на бюрото й звънна и тя го вдигна, без да довърши фразата.

— Директорът — каза, след което изненадано се заслуша. — Кога се случи това?

Тя натисна един бутон на часовника си.

— Напълно сигурен ли сте? Джаксън… Къде е той?

Когато чу отговора, веднага остави слушалката. Гутенбърг отчете четиридесет и три секунди, засечени от часовника й.

— Наистина се надявам да намериш тази касета през следващите четиридесет и осем часа — рече Декстър и изгледа своя заместник през бюрото.

— Защо? — разтревожено попита Гутенбърг.

— Получих информация от Мичел, че Фицджералд е обесен в осем часа тази сутрин в Санкт Петербургския затвор, а Джаксън е взел самолет на „Юнайтид еъруейз“ от Франкфурт за Вашингтон.

В седем сутринта трима здравеняци нахлуха в килията му и го отведоха в кабинета на директора. След като пазачите се отдалечиха, Болченков затвори вратата и без да продума се запъти към гардероба в ъгъла на стаята. Там висеше полицейска униформа, той я посочи на Конър и му даде знак да се преоблече. През изминалата седмица бе изгубил доста от теглото си, дрехите висяха по тялото му и той се зарадва на тирантите. С широкополата шапка и дългото синьо сако Конър нямаше да се различава от хилядата полицаи, които щяха да патрулират в Санкт Петербург тази сутрин. Затворническите дрехи той остави в дъното на гардероба, като се питаше къде ли ще ги дене Болченков. Началникът на полицията мълчаливо го заведе от кабинета в малко килерче и завъртя ключа.

След дълга пауза Конър чу хлопването на врата, стъпки и отваряне на друга врата, която вероятно бе крилото на гардероба в стаята. Усещаше мускулите си стегнати, напрегна сетивата си да долови какво става там. Първата врата отново се отвори и двама, а може би трима души се втурнаха шумно в кабинета. Няколко секунди по-късно те излязоха, влачейки нещо или някого от стаята, подир което затръшнаха вратата след себе си.

След секунди Болченков отключи килера и го повика с пръст. Двамата прекосиха кабинета и се озоваха пак в коридора. Ако началникът завиеше наляво, това означаваше завръщане в килията — той зави надясно. Краката на Конър се подкосиха, но той събра сили и бързо го последва.

Бесилката бе първото нещо, което видя, когато пристъпи във вътрешния двор. Няколко служители мъкнеха позлатен като трон стол с червена плюшена тапицерия, който поставиха пред площадката. Конър изобщо не се усъмни кой ще седне там. Докато двамата с Болченков прекосяваха двора, Конър видя група полицаи, с униформи като неговата, да влачат случайни минувачи от улицата — най-вероятно, за да наблюдават екзекуцията.