Джефри Арчър - Професионалистът

В колата цареше мълчание и Конър се ориентираше само от пътните знаци. Вече беше убеден, че отиват в Хелзинки, но още преди да наближат града, те се отклониха от магистралата по едно странично шосе. Движеха се по-бавно, защото шофьорът заобикаляше дупките и вземаше остри завои. Навлизаха все по-навътре в провинцията. Конър наблюдаваше тъжния пейзаж — полета, покрити с дебел слой сняг.

Уредбата пак гръмна: „Второ повикване за полет 821 на Финландски въздушни линии за Франкфурт. Моля пътниците да се качат на самолета“.

Четиридесет минути след като бяха напуснали магистралата, БМВ-то влезе в двор на запусната фермерска къща. Портите се отвориха, преди колата да спре. Високият млад мъж скочи навън и придружи Конър в къщата. Дори не погледна приведената жена, край която минаха. Качиха се на първия етаж. Руснакът отвори една врата и Конър влезе в стаята. Вратата се тръшна зад него и, за кой ли път, чу познатото превъртане на ключа в ключалката.

Прекоси стаята и погледна навън през единствения прозорец. Един от бодигардовете беше застанал на двора и гледаше точно към него. Конър се отмести и видя пълен комплект дрехи и черна шапка от заешка кожа, сложени върху тясно и наглед неудобно легло.

Конър се съблече и остави дрехите си на стол до леглото. В единия ъгъл на стаята имаше найлонова завеса, а зад нея ръждясал душ. С помощта на късче корав сапун и тънка струйка хладка вода, Конър направи опит за няколко минути да измие вонята на „Разпятието“ от тялото си. Избърса се с две кърпи за чинии. Когато се погледна в огледалото, установи, че е нужно доста време, докато белезите на главата му се заличат и косата му порасне отново. Но номерът, татуиран на китката, щеше да бъде с него до края на живота му.

Той се облече в дрехите, оставени на леглото. Макар панталоните да бяха малко по-къси, ризата и якето му бяха по мярка, въпреки че в затвора навярно беше загубил пет килограма от теглото си.

На вратата леко се почука и в ключалката се завъртя ключ. Жената, която стоеше отвън, когато бяха пристигнали, се озова пред него. Носеше поднос. Тя го сложи на една масичка и се измъкна навън, преди Конър да успее да й благодари. При вида на топлата супа и трите франзелки, Конър неволно облиза устни. Седна и се зае с храната, но няколко лъжици от бульона и едното хлебче го заситиха напълно. Внезапно оборен от дрямка, заспа на леглото.

„Трето повикване на Финландски въздушни линии за Франкфурт. Моля всички пътници да се качат на самолета.“

Но Конър не помръдна.

Все още си мислеше за момента, когато, току-що отворил очи, видя застаналия до леглото му блед млад мъж, втренчен в него.

Той му съобщи:

— Тръгваме за летището след двадесет минути.

Сетне подхвърли дебел кафяв плик на леглото.

Конър се изправи и разкъса плика. В него имаше самолетен билет за първа класа, хиляда щатски долара и американски паспорт.

Разтвори паспорта и прочете името „Кристофър Ендрю Джаксън“ под собствената си снимка. Той вдигна поглед към младия руснак и го попита:

— Какво означава това?

— Означава, че си още жив — беше отвърнал Алексей Романов.

Обаждането на уредбата го стресна: „Последно повикване за полет 821 — Франкфурт. Всички закъснели пътници моля незабавно да заемат местата си“.

Конър подаде бордовата карта на контрольора и тръгна към чакащия самолет. Стюардът видя номера на билета му и посочи предното отделение. Конър не търси дълго мястото си — някъде на петата редица до прозореца, защото високият млад руснак вече бе заел седалката до пътеката и бе закопчал колана.

Задачата му сигурно не бе само да носи и да предаде пакета, но и да се увери, че договорът ще бъде изпълнен. Докато Конър прескачаше краката на спътника си, една от стюардесите го попита:

— Желаете ли да свалите шапката си, господин Джаксън?

— Не, благодаря.

Той се отпусна в удобното кресло, но не се освободи от напрежението, докато самолетът не се вдигна във въздуха. Чак сега Конър за пръв път почувства, че наистина, е избягал. Но къде отиваше? Той погледна наляво — от сега нататък с него денонощно щеше да се движи човек, до мига, в който се уверяха, че е изпълнил нарежданията им.

По време на целия полет до Германия, Романов нито веднъж не проговори, а единственият път, когато отвори уста, беше да изяде няколко хапки от храната, поставена пред него. Конър изпразни чинията си и се зачете в рекламните списания на „Финландските въздушни линии“. Докато пристигнат във Франкфурт, вече бе запаметил подробности за сауни, копиехвъргачи и зависимостта на финландците от руската икономика.