Джефри Арчър - Професионалистът

— За какво говорех?

Шулов се отзова:

— Казвахте ни, господин президент, как да дадем пример за нов ред и дисциплина в правосъдието.

— А, да — промълви Жеримски и усмивката се върна на лицето му в мига, в който телефонът отново иззвъня.

Жеримски направи знак на Титов да вдигне слушалката.

— Ще бъде ли възможно да говоря с президента Жеримски?

— Кой се обажда? — попита Титов.

— Том Лоурънс.

Титов подаде слушалката на шефа си.

— Президентът на САЩ — бе всичко, което каза той.

Жеримски кимна и пое слушалката.

— Вие ли сте, Виктор?

— Президентът Жеримски. С кого разговарям?

— Том Лоурънс — отвърна президентът на САЩ, повдигайки вежди към Анди Лойд, който слушаше разговора.

— Добро утро. Какво мога да направя за вас?

— Обадих се просто, за да се присъединя към останалите поздравления, които трябва да сте получили след вашата впечатляваща — Лоурънс искаше да каже „неочаквана“, но секретарят го бе посъветвал да не употребява тази дума — победа след напрегнатата изборна борба. Но всички в политиката преживяват подобни неща от време на време.

— Това не е нещо, което ще преживея отново — каза Жеримски.

Лоурънс се засмя, предполагайки, че това е шега. Не би го направил, ако можеше да види каменното лице на Жеримски.

Лойд прошепна:

— Продължавайте.

— Първото ми желание е да се опознаем по-добре, Виктор.

— Тогава е редно да започнете с осъзнаване на факта, че само майка ми ме нарича Виктор.

Лоурънс погледна към бележките, разпръснати по бюрото му. Очите му се спряха върху пълното име на Жеримски — Виктор Леонидович. Той посочи „Леонидович“, но Лари Харингтън поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, как бихте желали да ви наричам?

— По същия начин, по който бихте очаквали да се обърне към вас човек, когото не познавате.

Въпреки че можеха да чуят само едната страна на този разговор, хората около масата в Кремъл се наслаждаваха на първия сблъсък между двамата лидери. Обратно, присъстващите в Овалния кабинет не се радваха.

— Опитайте друга тактика, господин президент — предложи Лойд с ръка на своята слушалка.

Том Лоурънс погледна към подготвените от Анди въпроси и прескочи една страница.

— Надявам се, че скоро ще намерим възможност да се срещнем. Като се замисля, струва ми се доста странно, че не сме се засичали преди.

— Не е чак толкова странно — възрази Жеримски. — При последната ви визита в Москва през юни, вашият посланик пропусна да покани мен или някой от колегите ми на вечерята във ваша чест.

Около масата се разнесе шепот на одобрение.

— Сигурен съм, че много добре знаете, подобен вид посещения на високо равнище зависят до голяма степен от организацията на място…

— Би ми било интересно да разбера кои от местните чиновници смятате, че трябва да бъдат подменени, след такъв фундаментален пропуск. — Жеримски направи пауза. — Може би трябва да започнем с вашия посланик.

Последва дълго мълчание, докато тримата мъже в Овалния кабинет усърдно преглеждаха подготвените въпроси. Дотук те не бяха предвидили нито един от отговорите на Жеримски.

— Мога да ви уверя — добави Жеримски, — че няма да позволя на никого от моите служители — местни или не — да не изпълнява личните ми заповеди.

— Късметлия! — спонтанно възкликна Лоурънс, отказвайки се да се тревожи с подготвените отговори.

— Късметът е фактор, който никога не съм взимал под внимание — заяви Жеримски. — Особено когато си имам работа с моите опоненти.

Лари Харингтън започна да се отчайва, но Анди Лойд написа един въпрос в бележника си и го постави пред президента. Лоурънс кимна.

— Вероятно ще е хубаво да се опитаме да организираме скоро една среща, за да се опознаем по-добре.

Триото в Белия дом очакваше предложението да бъде категорично отхвърлено.

— Ще го обмисля сериозно — отвърна по-сговорчиво Жеримски, с което изненада и двете страни. — Защо не кажете на господин Лойд да се свърже с другаря Титов, който отговаря за организирането на моите срещи с чуждестранни лидери.

— С положителност ще го сторя — изрече Лоурънс с облекчение. — Ще помоля Анди Лойд да се обади на господин Титов през следващите няколко дни.

Лойд написа бързо нещо в бележника и му го подаде.

— И, разбира се, с удоволствие ще посетя Москва.

— Довиждане, господин президент — сбогува се почти любезно Жеримски.

— Довиждане, господин президент — отвърна Лоурънс.

Когато Жеримски затвори телефона, той спря неизбежните ръкопляскания с бърз жест и се обърна към Титов: