Джефри Арчър - Професионалистът

— Ако бъдете избран, след колко време ще посетите президента на САЩ, господин Лоурънс, във Вашингтон?

— Веднага, след като той ме посети в Москва — бе незабавният отговор.

— Ако станете президент, каква ще бъде съдбата на човека, който се опита да ви убие на Площада на свободата и бе затворен в „Разпятието“?

— Това ще реши съдът. Но бъдете уверени, че ще получи справедлив съдебен процес.

Неочаквано Жеримски се отегчи. Той се обърна и влезе обратно в сградата, без да обръща внимание, че журналистите имаха още въпроси.

— Предложихте ли пост на Бородин в кабинета си?

— Какво ще предприемете по отношение на Чечения?

— Мафията ли ще бъде първата ви грижа?

Докато бавно се изкачваше по изтърканите стъпала до третия етаж, той реши, независимо дали ще победи, или ще загуби, че това е последният случай, в който говори с журналисти. Не завиждаше на Лоурънс, че ръководи страна, където към журналистите се държаха като към равноправни граждани. Когато стигна до кабинета си, той се отпусна на единствения удобен стол в стаята и заспа за пръв път от много дни насам.

Ключът се превъртя в ключалката и вратата на килията се отвори. Болченков влезе, носейки голям спортен сак и стара кожена чанта за документи.

— Върнах се, както виждате — заяви той и седна срещу Конър. — Следователно можете да предположите, че искам да си поговорим неофициално. Въпреки че трябва да кажа, надявам се на по-ползотворен разговор от предишния.

Шефът се вгледа в мъжа, седнал на койката. Конър изглеждаше доста отслабнал.

— Виждам, че още не сте привикнали към нашата изискана кухня — отбеляза Болченков и запали цигара. — Признавам, че наистина са необходими няколко дни дори за измета на Санкт Петербург, за да хареса менюто в това заведение. Но накрая се примиряват, след като осъзнаят, че ще са тук до края на живота си и нямат друг избор.

Той силно дръпна от цигарата и изпусна дима през ноздрите си.

— Всъщност — продължи той — вероятно сте чели наскоро във вестниците, че един от вашите другари по съдба е изял съкилийника си. Но предвид недостига на храна и липсата на легла, решихме, че няма смисъл да си губим времето с разследване на подобни тривиални проблеми.

Конър се усмихна.

— О, виждам, че все още сте жив — констатира шефът. — Сега трябва да ви кажа, че от предишната ни среща се случиха едно-две неща, за които смятам, че бихте искали да научите.

Той постави сака и куфарчето на пода.

— Тези две чанти са докладвани като непотърсен багаж от главния портиер в хотел „Национал“.

Конър повдигна вежди.

— Точно както си мислех — изрече шефът. — И за да бъда откровен, когато му показах ваша снимка, портиерът потвърди, че помни мъж, отговарящ на описанието, да оставя сак, но за куфарче не си спомняше. Независимо от това, подозирам, че не е необходимо да ви описвам съдържанието му.

Болченков го отвори, вдигна капака, показа се „Ремингтон 700“. Конър гледаше право пред себе си с пълно безразличие.

— Макар да съм сигурен, че сте държали такъв вид оръжие и преди, убеден съм, че никога не сте виждали точно тази пушка, въпреки инициалите П. Д. В., отпечатани на калъфа. Дори новобранец може да разбере, че са ви натопили.

Болченков силно дръпна от цигарата си.

— ЦРУ навярно смята, че сме най-тъпите полицаи в света. Да не мислят, че не знаем истинската професия на Мичел? Културно аташе ли? — изсумтя той. — Вероятно смята, че Ермитажът е голям супермаркет. Имам още една новина за вас, която може да ви заинтересува. — Той отново дръпна от цигарата си. — Виктор Жеримски победи на изборите и официално ще бъде обявен за президент в понеделник.

Конър слабо се усмихна.

— И тъй като предполагам, че той няма да ви предложи място на първия ред за официалната церемония — настоя шефът, — вероятно е дошло времето да ми разкажете вашата версия на цялата история, господин Фицджералд.

Президентът Жеримски важно влезе в стаята. Приближените му моментално станаха от местата си около дългата дъбова маса и заръкопляскаха, докато той сядаше на стола под портрета на Сталин, изваден отново от хранилището на музея „Пушкин“, където бе захвърлен през 1956 година.

Жеримски бе облечен в тъмносин костюм, бяла риза и червена копринена вратовръзка. Изглеждаше доста по-различно от седналите около масата мъже. Те все още ходеха със старите, лошо скроени дрехи, с които бяха и на предизборната кампания. Посланието бе повече от ясно — всеки от тях трябваше да посети шивач още на следващия ден.