Джефри Арчър - Професионалистът

Жеримски позволи на ръкоплясканията да продължат още известно време, преди да вдигне ръка, сякаш се намираше на митинг.

— Въпреки че официално ще встъпя в длъжност следващия понеделник — започна той, — има една-две области, където възнамерявам да направя незабавни промени.

Президентът се вгледа в поддръжниците си, подкрепяли го по време на борбата. Те трябваше да бъдат възнаградени за лоялността си. Много от тях бяха очаквали този момент цял живот.

Вниманието му бе привлечено от нисък, широкоплещест мъж, с безизразно лице. Йосиф Плесков бе повишен от обикновен телохранител в член на Политбюро в деня, когато бе застрелял трима мъже, опитали се да убият Жеримски по време на посещението му в Украйна. Плесков притежаваше едно чудесно качество, което Жеримски смяташе, че е необходимо за всеки министър от кабинета му — да изпълнява заповедите безпрекословно.

— Йосиф, стари приятелю — обърна се към него Жеримски. — Ти ще бъдеш моят министър на вътрешните работи.

Няколко души около масата се опитаха да прикрият изненадата или разочарованието си — повечето от тях бяха уверени, че са далеч по-квалифицирани за тази работа от бившия украински докер, а неколцина дори се съмняваха, че той може да напише правилно думата „вътрешни“. Лицето на ниския, набит мъж грейна в усмивка, приличаше на дете, на което неочаквано е подарена играчка.

— Първото ти задължение, Йосиф, ще бъде да се справиш с организираната престъпност. Смятам, че трябва да започнеш с арестуването на Николай Романов — така наречения Цар. Докато аз съм президент, в Русия няма място за царе, императори и други такива.

Едно или две лица, намусени допреди миг, неочаквано се ободриха. Доста от събраните в стаята с желание биха заловили Николай Романов, но никой от тях не вярваше, че Плесков може да се справи с това.

— В какво да го обвиня? — невинно попита Плесков.

— В каквото пожелаеш — от измама до убийство — отвърна Жеримски. — Само се постарай обвинението да е достоверно.

Усмивката на Плесков внезапно угасна. Щеше да е по-лесно, ако шефът просто му бе наредил да убие човека.

Жеримски огледа хората си.

— Лев — отправи той поглед към един от най-преданите си привърженици, — ще те натоваря с останалата част от моята законодателна програма.

Лев Шулов стана нервен, явно не бе сигурен дали да бъде благодарен за предложението.

— Ти ще си моят министър на правосъдието.

Шулов се усмихна успокоен.

— Нека ти бъде ясно, че сега по съдилищата е пълен хаос. Назначи нови съдии. Постарай се да са дългогодишни членове на партията. Обясни им, че имам само две изисквания по отношение на законите и реда — кратки дела и дълги присъди. Имам желание още през първите няколко дни, след като поема властта, недвусмислено да се реши съдбата на всички, които са се изпречвали на пътя ми. Нека послужат като пример за назидание.

— Имате ли конкретно някого предвид, господин президент?

— Да — отвърна Жеримски без колебание. — Помниш…

На вратата тихо се почука. Всички се извърнаха да видят кой смее да прекъсва първото заседание на президента. Дмитрий Титов влезе безшумно. Беше рискувал, защото знаеше, че Жеримски ще се ядоса още повече, ако не бъде уведомен навреме. Президентът забарабани с пръсти по масата, докато Титов изминаваше разстоянието до масата. Секретарят се наведе и прошепна нещо в ухото му.

Жеримски изведнъж избухна в смях. Останалите също искаха да се присъединят, но не се осмелиха, преди да чуят каква е шегата. Той вдигна поглед към колегите си.

— Президентът на САЩ е на телефона. Изглежда, има желание да ме поздрави.

Сега всички се разсмяха бурно.

— Следващото ми политическо решение очевидно ще е дали да го оставя да чака през следващите три години…

Всички отново започнаха да се смеят, с изключение на Титов.

— … или да приема обаждането.

Никой не изрази мнение.

— Да разберем ли какво иска? — попита Жеримски.

Всички кимнаха. Титов вдигна слушалката на телефона до себе си и я подаде на шефа си.

— Господин президент — обади се Жеримски.

— Не, сър — дойде незабавният отговор. — Казвам се Анди Лойд. Аз съм главен секретар на Белия дом. Може ли да ви свържа с президента Лоурънс?

— Не, не може — ядосано отговори Жеримски. — Кажи на твоя президент, следващия път, когато се обажда, да бъде лично на телефона, защото не обичам да имам работа с посредници.

Той тресна слушалката и всички отново се засмяха.