Джефри Арчър - Професионалистът

— Лойд ще се обади с предложение да посетя Вашингтон. Приеми го.

Титов, изглежда, се изненада.

— Твърдо съм решил — обяви президентът, обръщайки се към всички, — Лоурънс да разбере колкото е възможно по-скоро, с какъв човек си има работа. Нещо още по-важно, ще ми се американците също да го проумеят. Възнамерявам да направя всичко по силите си неговия законопроект за съкращаване на въоръжението да се провали в Сената. Не мога да измисля по-подходящ коледен подарък за… Том.

Този път позволи за кратко да му ръкопляскат, преди отново да им направи знак с ръка да замълчат.

— Но да се върнем към нашите проблеми, които са далеч по-неотложни. Виждате ли, смятам, че е важно нашите граждани също да получат ясна представа за моите намерения. Иска ми се да им дам пример, та никой да не се съмнява какво ще се случи с онези, които ми се противопоставят.

Всички очакваха да научат кого е избрал Жеримски за тази цел.

Той погледна към новоназначения министър на правосъдието.

— Къде е наемникът на мафията, който наскоро се опита да ме убие?

— Затворен е в „Разпятието“ — докладва Шулов. — Където, предполагам, ще искате да остане до края на живота си.

— Определено не желая това — възрази Жеримски. — Доживотната присъда е доста снизходителна за подобно престъпление. Той е идеалният човек, когото да изправим пред съда. С него ще дадем пример на останалите.

— Страхувам се, че полицията още не се е добрала до доказателства…

— Тогава ще произведете такива — отсече Жеримски. — На неговия процес ще присъстват само верни на партията членове.

— Разбирам, господин президент — подчини се новият министър на правосъдието. Той се поколеба: — Какви са намеренията ви?

— Бърз процес, ръководен от един от новите ни съдии, а съдебните заседатели да са само наши партийни другари.

— А присъдата, господин президент?

— Смърт, естествено. Когато процесът приключи, ще информирам пресата, че ще присъствам на екзекуцията.

— И кога да стане това? — попита министърът на правосъдието, записвайки си всяка дума на Жеримски.

Президентът прелисти няколко страници от бележника си и започна да търси петнадесетминутен „прозорец“.

— В осем сутринта следващия петък. Сега нещо далеч по-важно — моите планове за въоръжените сили.

Той се усмихна на генерал Бородин, който бе седнал от дясната му страна, и който още не бе проговорил.

— За вас, вицепрезидента, най-голямата награда е…

Като затворник в лагера „Нам Дин“, Конър бе разработил система за броене на дните, прекарани в плен.

В пет часа всяка сутрин виетконгски пазач се появяваше с купичка ориз, плуващ във вода — единствената храна за деня. Конър взимаше зрънце и го слагаше в един от бамбуковите пръти, от които бе направено леглото му. Щом зрънцата станеха седем, той преместваше едно на гредата над леглото си, а останалите шест изяждаше. Когато оризовите зърна на гредата станеха четири, той поставяше едно от тях между дъските на пода под леглото. В деня, в който двамата с Крис Джаксън избягаха от лагера, Конър знаеше, че е бил в плен една година, пет месеца и два дни.

Но докато лежеше на койката в килията без прозорци и напразно си блъскаше главата, дори той не можеше да измисли система, с която да отбелязва изминалото в затвора време. Шефът на полицията го бе посетил два пъти, без да успее да измъкне нищо от него. Конър се чудеше кога Болченков ще изгуби търпение, след като досега само му повтаряше измисленото си име и националност и настояваше да се срещне с посланика на ЮАР. Не му се наложи да чака дълго, за да разбере. Броени минути след второто посещение на Болченков, тримата мъже, които го бяха посрещнали при влизането му в затвора, влязоха в килията.

Двамата го извлякоха от койката и го тръшнаха на стола, на който допреди малко бе седял началникът на полицията. Извиха ръцете му назад и му сложиха белезници.

Тогава Конър за пръв път забеляза бръснача. Докато двамата здраво го държаха, третият само с четиринадесет бързи движения обръсна косата му, като свали и голяма част от кожата на главата. Не си губеше времето с вода или сапун. Кръвта продължаваше да се стича по лицето и ризата на Конър дълго, след като го оставиха отпуснат тежко на стола.

Той си припомни думите на Болченков, когато се срещнаха за пръв път: „Не вярвам в изтезанията — не са в моя стил“.

Накрая заспа, но нямаше представа за колко време. Следващото нещо, което си спомняше, бе, че го свалиха на пода, сетне отново го запратиха на стола и пак му сложиха белезниците.