Джефри Арчър - Професионалистът

— Тогава какъв е проблемът?

— Тъй като не те познават, те са поставили условие.

— И какво е то?

— Ако Царя реши, че му губиш времето, двамата мъже ще се върнат и ще ми счупят единия крак, за да ми напомня да не ги безпокоя отново.

— Тогава по-добре да не си наоколо, когато се върна.

— Ако не съм тук, ще посетят майка ми и ще счупят нейния крак. А ако ме хванат по-късно, ще ми счупят и двата крака. Такъв е законът на мафията.

Джаксън се замисли дали да не се откаже от срещата. Не искаше заради него да се случи нещо със Сергей. Но момчето каза, че вече е твърде късно. Условията бяха приети.

Един поглед към Стефан Иваницки, племенника на Царя, който бе седнал от дясната му страна, бе достатъчен, за да убеди Джаксън, че чупенето на крак няма да му отнеме много време, и в същото време няма да го нарани душевно.

Когато излезе от покрайнините на града, малката автоколона увеличи скоростта на над сто километра в час. Докато се изкачваха по виещия се по хълмовете път, срещнаха още няколко коли. Минаха бързо покрай селяни със сведени глави и безизразни лица. Джаксън започна да разбира защо думите на Жеримски можеха да запалят в тях последните тлеещи искрици надежда.

Без предупреждение, първата кола внезапно зави наляво и спря пред масивна порта от ковано желязо с герб от кръст и сокол с разперени крила. Двама мъже с калашници пристъпиха напред и първият шофьор отвори прозореца на колата, за да надникнат вътре. Това напомни на Джаксън за спирането пред главната квартира на ЦРУ — с тази разлика, че охраната на Лангли трябваше да се задоволи с пистолети в кобурите си.

След като трите коли бяха прегледани, един от охранителите кимна и портите се отвориха. Колите бавно продължиха пътя си по чакълената алея, извиваща се през гъста гора. Изминаха още пет минути, преди Джаксън да зърне къщата, въпреки че сградата, изплувала от мрака, изобщо не можеше да се нарече така. От няколко века в този дворец живеел императорският първороден син. Сега той се обитаваше от далечен родственик, който също вярваше в наследствените права.

— Не заговаряй пръв Царя, остави го той да започне разговора — го бе предупредил Сергей. — И винаги се отнасяй към него като към императорски наследник.

Джаксън предпочете да не казва на Сергей, че няма представа как да се държи с член на руското царско семейство.

Колите спряха пред главния вход. Висок, елегантен мъж с дълъг черен редингот, бяла риза и папийонка ги чакаше на най-горното стъпало. Той се поклони на Джаксън, който се помъчи да си придаде невъзмутим вид. Все пак, веднъж се бе срещнал с Ричард Никсън.

— Добре дошли в Зимния дворец, господин Джаксън — поздрави го икономът. — Господин Романов ви очаква в Синята галерия.

Алексей Романов и Стефан Иваницки придружиха Джаксън през отворената врата. Джаксън и младият Романов последваха иконома по мраморния коридор, а Иваницки остана до вратата. Джаксън би искал да може да спре и да разгледа възхитителните картини и статуи, с които би се гордял всеки музей по света, но бързите крачки на Алексей Романов не му позволяваха. Икономът спря, щом стигнаха пред две бели врати, високи почти до тавана, в дъното на коридора. Той почука и отвори едната от тях, отстъпи крачка встрани и направи път на Джаксън да влезе.

— Господин Джаксън — обяви той и напусна, затваряйки вратата зад себе си.

Джаксън пристъпи в огромната, богато мебелирана стая. Подът бе застлан с килим, за който някой турчин би дал живота си. От стол в стил „Луи XIV“, тапициран с червен плюш, се надигна възрастен мъж, облечен в тъмносин костюм на тънки райета. Косата му бе сребриста, а бледата му кожа подсказваше дългогодишно заболяване. Слабото му тяло бе леко прегърбено. Той пристъпи напред и подаде ръка на госта си.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте чак дотук, за да ме видите, господин Джаксън — непринудено започна разговора той. — Моля да ме извините, че съм позабравил малко английския. Бях принуден да напусна Оксфорд през 1939, когато започна Втората световна война. Нали разбирате, англичаните никога не са имали голямо доверие в руснаците, въпреки че по-късно ни станаха съюзници. — Той се усмихна приветливо. — Боя се, че имат същото отношение и към американците.

Джаксън не знаеше какво да каже.

— Моля, седнете, господин Джаксън — покани го възрастният мъж и посочи с ръка друг стол, съвсем същия като неговия.

— Благодаря — промълви Джаксън.

Това бяха първите му думи, откакто бе излязъл от хотела.