Джефри Арчър - Професионалистът

Конър мълчеше. Бе притиснат между двама офицери на задната седалка в полицейска кола. Знаеше, че тези мъже нямат нито ранг, нито власт да го разпитват. Това щеше да стане по-късно — от някого с много повече ширити на пагоните.

Когато минаха през големите дървени порти на затвора „Разпятие“ и влязоха в сивия калдъръмен двор, първото, което Конър видя, бе „екипа по приемането“. Трима едри мъже със затворнически униформи пристъпиха напред, едва не изтръгнаха от пантите задната врата на колата и го извлякоха навън. Младите полицаи, които седяха от двете му страни, изглеждаха ужасени.

Тримата главорези бързо поведоха новия затворник през двора в дълъг, мрачен коридор. Тогава започнаха ритниците и ударите. Конър би протестирал, но техният речник явно съдържаше само сумтене. Когато стигнаха далечния край на коридора, един от тях отвори тежка метална врата, а другите двама го блъснаха в малка килия. Той не направи опит да се съпротивлява, когато първо събуха обувките му, сетне свалиха и взеха часовника, венчалната халка и портмонето — все неща, от които нямаше да научат нищо. Те си тръгнаха, тръшвайки вратата на килията зад себе си.

Конър бавно се изправи и предпазливо протегна крайниците си, стремейки се да разбере дали има нещо счупено. Вероятно няма сериозни наранявания, реши той, въпреки че синините вече започнаха да се появяват. Огледа стаята, която не бе по-голяма от спалното купе, в което бе пътувал от Москва. Зеленясалите тухлени стени изглеждаха така, сякаш не бяха виждали боя от началото на века.

Конър бе прекарал осемнадесет месеца в далеч по-ограничено пространство във Виетнам. Тогава заповедите му бяха ясни — когато те разпитва врагът, дай само своето име, ранг и сериен номер. Същите правила не можеха да бъдат приложени от тези, които работеха за ЦРУ.

Единадесетата заповед гласеше: „Не бива да позволяваш да те заловят. Но ако това се случи, отричай категорично, че имаш нещо общо с ЦРУ. Не се притеснявай — компанията винаги ще се грижи за теб“.

Конър осъзна, че в неговия случай можеше да забрави за „обикновените дипломатически канали“, въпреки уверенията на Гутенбърг. Докато лежеше на койката в малката си килия, потънал в размисъл, всичко си дойде на мястото.

Не го бяха накарали да се подпише нито за парите в брой, нито за колата. Припомни си изречението, което от доста време се опитваше да изкара от дълбините на ума си. Той повтори всяка дума: „Ако се тревожиш за новата си работа, ще съм щастлив да поговоря с шефа на компанията, за да му обясня, че това е краткосрочна задача“.

Откъде знаеше Гутенбърг, че се е явявал на интервю за нова работа, че контактува пряко с председателя на компанията? Знаел е, защото очевидно е говорил с Бен Томпсън. Това бе причината за оттегляне на предложението. „Съжалявам, но трябва да ви информирам, че…“

Колкото до Мичел, трябваше да прозре преструвките му, независимо от миловидното му лице на момче, което пее в църковен хор. Но бе озадачен от телефонния разговор с президента. Защо Лоурънс никога не се обърна към него по име? А и изреченията бяха малко несвързани, смехът — малко по-силен от необходимото.

Дори сега му бе трудно да повярва докъде можеше да стигне Хелън Декстър, за да отърве собствената си кожа. Взря се в тавана. Ако президентът никога не му се е обаждал по телефона, всяка надежда да бъде освободен от „Разпятието“ бе безпочвена. Декстър успешно бе отстранила единствения човек, който можеше да я изобличи, а Лоурънс не бе в състояние да стори нищо.

Безрезервната вярност, с която Конър приемаше оперативния кодекс на ЦРУ, го правеше доброволна пионка в нейния план за оцеляване. Никой посланик нямаше да направи дипломатически протест заради него. Нямаше да има колети с храна. Налагаше се сам да се погрижи за себе си, точно както във Виетнам. Един от младите офицери, които го арестуваха, бе казал, че от четиридесет и осем години насам никой не бе успял да избяга от „Разпятието“.

Вратата на килията внезапно се отвори и влезе мъж, облечен в светлосиня униформа, покрита със златни ширити. Запали цигара. Петнадесетата за този ден.

Джаксън остана на площада, докато полицейската кола изчезна от погледа му. Беше ядосан на себе си. Накрая се обърна и тръгна, далеч от ентусиазираната тълпа. Вървеше толкова бързо, че Сергей трябваше да тича, за да го стигне. Малкият руснак разбра, че сега не е време да задава въпроси. Думата „мафия“ бе в устата на всички по улиците. Сергей облекчено въздъхна, когато Джаксън спря и нае такси.