Джефри Арчър - Професионалистът

Хората подскачаха, за да го видят по-добре, но Конър не обръщаше внимание на лудницата около себе си. Бе приковал очи в полицаите, повечето от които не гледаха към сцената. Те търсеха нещо или някого съвсем целенасочено. През ума му мина една мисъл, но той веднага я отхвърли. Не, беше невъзможно. Усети как го сграбчва страхът. Веднъж един агент ветеран му бе казал, че параноята е най-силна при последната задача. Но появи ли се съмнение, правилото винаги е едно и също — веднага се махни от опасната зона. Той огледа площада, бързо преценявайки накъде да се оттегли. Хората се поуспокоиха, докато чакаха Жеримски да заговори. Реши да се придвижи към северния край, щом започнат продължителни ръкопляскания. По този начин вероятността да го забележат, че се измъква бе по-малка. Огледа се почти по навик и видя Мичел. Стоеше на няколко крачки от дясната му страна, със сигурност по-близо, отколкото последния път.

Жеримски пристъпи към микрофона с високо вдигнати ръце, известявайки по този начин, че ще започне словото си.

— Видях иглата — заяви Сергей.

— Къде? — оживи се Джаксън.

— С лице към Жеримски на около двадесет стъпки от сцената. Косата му е с друг цвят и ходи като възрастен човек. Дължиш ми десет долара.

— Как го забеляза от такова разстояние? — попита Джаксън.

— Той е единственият, който се опитва да напусне площада.

Джаксън подаде банкнотата, когато Жеримски спря пред микрофона. Възрастният мъж, който го бе представил в Москва, седеше в дъното на сцената. Жеримски не допускаше два пъти една и съща грешка.

— Другари — започна той звучно, — за мен е голяма чест да застана тук, пред вас, като ваш кандидат. С всеки изминат ден все повече разбирам…

Конър огледа тълпата и отново забеляза Мичел. Бе направил още една крачка към него.

— Въпреки че някои от нашите граждани искат да върнат стария тоталитарен строй, огромното мнозинство…

„Сменил е някоя и друга дума“, помисли си Конър. Погледна надясно. Какво правеше Мичел?

— … искам да видя справедливо разпределение на благата, създадени с тежък труд.

Когато тълпата започна да вика и да ръкопляска, Конър бързо направи няколко крачки надясно. Щом шумът затихна, той замръзна на мястото си — не помръдна нито мускул.

— Защо онзи мъж следва приятелят ти? — попита Сергей.

— Защото е аматьор — отвърна Джаксън.

— Или професионалист, който знае точно какво прави — предположи Сергей.

— Мили боже, не ми казвай, че нищо не разбирам — засегна се Джаксън.

— Дотук той само дето не го целуна — отбеляза Сергей.

— Вижте улиците на Санкт Петербург, другари — продължаваше Жеримски. — Да, срещат се мерцедеси, БМВ-та и ягуари, но кой ги кара? Неколцина привилегировани…

Когато хората отново заръкопляскаха, Конър направи още няколко крачки към северния край на площада.

— Очаквам деня, когато в нашата страна семейните коли ще са повече от лимузините…

Конър хвърли поглед назад и откри, че Мичел е направил две или три крачки в неговата посока. Какво ли искаше да стори?

— … и където има повече швейцарски банкови сметки, отколкото болници.

Трябваше да му се изплъзне по време на следващите аплодисменти. Той се концентрира върху думите на Жеримски, за да е готов за следващия си ход.

— Мисля, че го забелязах — съобщи цивилен полицай, взирайки се през бинокъла.

— Къде, къде? — развълнува се Болченков, грабвайки бинокъла от ръцете му.

— Дванадесет градуса, петдесет метра назад, не помръдва. Застанал е пред една жена с червена кърпа. Не изглежда като на снимката, но когато има аплодисменти, той се придвижва доста бързо за мъж на неговите години.

Болченков започна да наглася бинокъла.

— Видях го — уведоми той, а след няколко секунди добави: — Да, вероятно е нашият човек. Кажи на онези двамата в един часа да се приближат и да го арестуват, и уведоми двойката, която се намира на двадесет метра пред него, да ги прикрива. Нека свършим с това колкото се може по-бързо.

Младият офицер изглеждаше разтревожен.

— Ако направим грешка — заяви шефът на полицията, — аз поемам отговорността.

— Нека никога не забравяме — продължаваше Жеримски, — че Русия отново може да се превърне в най-великата страна на света…

Мичел бе вече само на крачка от Конър, който старателно не му обръщаше внимание. След няколко секунди щеше да има продължително ръкопляскане, тъй като Жеримски щеше да каже на хората какво възнамерява да направи като президент. „Никакви банкови сметки, захранвани с подкупи от нечестни търгаши“ — това винаги предизвикваше бурни аплодисменти. Тогава щеше да се измъкне. По-късно щеше да се погрижи Мичел да бъде прехвърлен на работа в някое затънтено място, пълно с комари.