Джефри Арчър - Професионалистът

Конър бавно тръгна по улицата към Площада на свободата. Мина покрай двама полицаи, които разпитваха висок, пясъчнорус чужденец. Те не му обърнаха внимание. Влезе в сградата и взе асансьора до ресторанта на втория етаж. Каза името си на главния сервитьор и веднага бе отведен до ъгловата маса. Конър седна така, че повечето посетители да не го виждат, а той да има добър изглед към площада долу.

Мислеше за Лоурънс и се чудеше колко ли време ще му трябва да вземе решение, когато до него застана сервитьорът и му подаде менюто. Конър погледна през прозореца и се изненада, че площадът вече се пълни с хора, макар да имаше още два часа до речта на Жеримски. Сред тълпата той забеляза няколко цивилни полицаи. Един или двама от по-младите се въртяха около статуите и внимателно се оглеждаха. Но какво търсеха? Дали шефът на полицията бе прекалено предпазлив, или се страхуваше от някакъв вид провокации, докато трае речта на Жеримски?

Главният сервитьор се върна.

— Може ли да взема поръчката ви, сър? Полицията ни нареди да затворим ресторанта преди два часа.

— Тогава по-добре да си поръчам пържола — отзова се с разбиране Конър.

— Къде мислиш, че се намира сега? — попита Сергей.

— Ако го познавам добре, сигурно е наблизо, но едва ли ще го открием в тази тълпа — отвърна Джаксън. — Все едно да търсим игла в купа сено.

— Кой изобщо губи игли в купа сено?

— Престани да правиш глупави забележки и върши това, за което ти плащам — сряза го Джаксън. — Ще ти дам десет долара награда, ако го забележиш. Помни, вероятно ще е добре дегизиран.

Сергей започна да наблюдава тълпата с повишен интерес.

— Виждаш ли онзи мъж на горното стъпало в северния край? Който говори с полицая.

— Да — отговори Джаксън.

— Това е Владимир Болченков — шефът на полицията. Честен мъж, но е само вторият по могъщество човек в Санкт Петербург.

— А кой е първият? — попита Джаксън. — Кметът ли?

— Не, брат му Йосиф. Той е шеф на мафията в този град.

— Това не поражда ли конфликт в интересите им?

— Не. Ако не си от мафията, ще те арестуват. Ако си — няма.

— Откъде знаеш толкова много? — поинтересува се Джаксън.

— От майка си. Тя е спала и с двамата.

Джаксън се засмя, но не свали очи от шефа на полицията и униформения офицер. Щеше му се да чуе разговора им. Ако бяха във Вашингтон, ЦРУ щеше да запише думите им, дори да стояха с гръб.

— Виждате ли младежите около статуите? — запита старшият полицейски офицер, застанал до Болченков.

— Кои са те? — попита шефът.

— В случай, че се чудите защо не съм ги арестувал, те са част от екипа ми и оглеждат площада оттам. Погледнете зад вас — търговецът на хотдог, двамата продавачи на цветя и четиримата вестникари също са наши хора. На една пресечка оттук са паркирани дванадесет автобуса с униформени полицаи, които очакват заповедите ми. Още стотина цивилни се разхождат наоколо. Всеки изход е под наблюдение, за всеки, който разглежда площада, има по един от моите хора, който да го следи.

— Ако е толкова добър, колкото смятам, че е — разсъждаваше гласно шефът, — той е открил място, за което не сте се сетили.

Конър си поръча кафе и продължи да наблюдава. При все че имаше още половин час, преди кандидат-президентът да пристигне, площадът вече бе пълен с поддръжници на Жеримски и с обикновени зяпачи. Стана му смешно как продавачът на хотдог се опитва да прикрие факта, че е полицай. Горкият човек току-що бе получил оплакване — вероятно не бе сложил достатъчно кетчуп. Конър насочи вниманието си към далечната част на площада. Малката платформа, издигната за журналистите, бе единственото останало празно място. Чудеше се защо толкова много цивилни полицаи се разхождаха наоколо — много повече, отколкото бе необходимо за осигуряване на реда. Парна го смътно безпокойство. Горещото кафе, току-що поднесено, го разсея. Погледна часовника си. Жеримски трябваше да е приключил срещата си с Бородин досега. Резултатът щеше да се превърне във водеща новина тази вечер. Конър се чудеше дали ще отгатне по държането на Жеримски какъв е бил изходът.

Той повика сервитьора и поиска сметката, а докато чакаше, се концентрира върху площада за последен път. Никой професионалист не би сметнал, че това е подходящо място за убийство. Освен всички пречки, които бе установил, усърдието на шефа на полицията бе очевидно. Въпреки това Конър смяташе, че скрит в тълпата би могъл да наблюдава Жеримски отблизо — ето защо бе решил в този случай да не седи сред представителите на пресата.