Джефри Арчър - Професионалистът

Плати сметката си в брой, бавно отиде до момичето на гардероба и връчи номерчето си. Взе палтото и шапката си от нея и й даде банкнота от пет рубли. Бе чел някъде, че възрастните хора винаги дават малък бакшиш.

Присъедини се към група служители, излизащи от канцелариите на първия етаж. Явно им бяха разрешили да присъстват на митинга. Всеки директор, на километър от площада, навярно бе наясно, че няма да се свърши много работа този следобед. Двама цивилни полицаи, застанали на няколко метра от вратата, оглеждаха чиновниците, но поради студа хората се бяха загърнали така, че не се виждаше много от лицата им. Конър усети как тълпата го понесе.

Площадът на свободата вече бе пълен, когато Конър се опита да се промъкне между хората и да си проправи път към подиума. Бяха се събрали повече от седемдесет хиляди души. Знаеше, че шефът на полицията сигурно се моли за гръмотевична буря, но зимният ден бе типичен за Санкт Петербург — студен и ясен. Погледна към ограденото с въже място за пресата, около което кипеше трескава дейност. Усмихна се, като забеляза Мичел на обикновеното му място — на около десетина крачки от стола, на който най-често сядаше самият Конър. Не и днес, приятелю. Поне този път Мичел бе облечен с топло палто и подходяща шапка.

— Хубав ден за джебчиите — отбеляза Сергей, оглеждайки тълпата.

— Би ли рискувал при толкова много полицаи? — запита Джаксън.

— Винаги можеш да намериш ченге, когато не се нуждаеш от него — отвърна Сергей. — Вече видях няколко бивши пандизчии да си отиват с портмонета, но полицията, изглежда, не се интересува от това.

— Сигурно си имат достатъчно проблеми с тази тълпа от поне сто хиляди души и с Жеримски, който ще пристигне всеки момент.

Очите на Сергей се спряха върху шефа на полицията.

— Къде е той? — питаше Болченков един сержант с радиотелефон.

— Тръгнал е от срещата с Бородин преди осемнадесет минути, сега минават по улица „Прейли“. Ще пристигне след около седем минути.

— Значи след седем минути започват проблемите ни — отбеляза шефът на полицията и погледна часовника си.

— Не смяташ ли, че е възможно нашият човек да се опита да стреля по Жеримски, докато е в колата?

— Едва ли — отвърна шефът. — Имаме работа с професионалист. Той не би си помислил да стреля по движеща се мишена, особено в блиндирана кола. Във всеки случай, няма да е сигурен в коя кола е Жеримски. Не, нашия човек е някъде в тълпата, просто го усещам. Не забравяйте, че последният път, когато е стрелял, е било по неподвижна мишена на открито. Така е изключено да не улучи, а в такава голяма тълпа шансът да избяга, е доста голям.

Конър все още си пробиваше бавно път към платформата. Огледа се наоколо и забеляза още няколко цивилни полицаи. Жеримски едва ли щеше да има нещо против — така хората на митинга ставаха повече. Нали целта му бе да получи повече гласове от Чернопов.

Конър разучи покривите. Дузина стрелци наблюдаваха тълпата с бинокли. Не можеха да бъдат по-очебийни, дори ако бяха облечени в жълти спортни екипи. Поне неколкостотин униформени полицаи пазеха около площада. Шефът на полицията явно вярваше, че демонстрацията на сила ще разубеди желаещите да създават неприятности.

Прозорците на сградите наоколо бяха потъмнели от хора, които се опитваха да видят какво става долу. Още веднъж Конър вдигна очи към платформата, определена за пресата, където журналистите започваха да заемат местата си. Полицията проверяваше внимателно документите им — в това нямаше нищо необичайно, освен че накараха неколцина да свалят шапките си. Спираха само мъже, и то високи. Това го накара да се закове на място. Сетне, с крайчеца на окото си, забеляза Мичел на крачки от себе си в тълпата. Намръщи се. Как го бе разпознал младият агент?

Неочаквано зад него се разнесоха силни викове, сякаш на сцената се бе появила рок звезда. Той се обърна и видя колоната от коли бавно да напредва. Минути по-късно тя спря в северозападния край на площада. Тълпата аплодираше ентусиазирано, въпреки че не виждаше кандидат-президента. Стъклата на колите бяха затъмнени. Вратите на лимузините се отвориха, но бе трудно да се разбере къде е Жеримски. Дребната му фигура се губеше сред твърде многото едри телохранители.

Когато накрая кандидатът се изкачи по стъпалата, тълпата заръкопляска още по-силно. Възторгът й достигна връхната си точка, щом ораторът застана на сцената. Жеримски спря и поздрави, с ръка първо в едната посока, сетне в другата. Конър вече знаеше точно колко крачки ще направи, преди отново да спре и да вдигне ръка.