Джефри Арчър - Професионалистът

Речите, които Жеримски държеше пред слушателите си, не се отличаваха съществено от словото му предишния ден, само „Москва“ бе станала „Ярославъл“. Телохранителите, заобиколили го, докато обикаляше фабриката за дрехи, изглеждаха още по-некомпетентни в сравнение с охраната в мемориалната зала на Ленин. Но изглежда местните не желаеха да позволят на московчани да се движат на тяхна територия. Конър осъзна, че покушение срещу Жеримски ще е много по-лесно осъществимо извън столицата. Трябваше да стане в град, достатъчно голям, за да успее да избяга, и достатъчно горд, за да не допусне тримата московски професионалисти да ръководят охраната.

Посещението на Жеримски в корабостроителницата на Северодвинск след няколко дни все още му се струваше най-подходящият вариант.

Жеримски не бе почивал дори във влака назад към Москва. Покани чуждестранните журналисти в купето си за пресконференция. Но преди някой да зададе въпрос, той запита самодоволно:

— Видяхте ли последните проучвания, според които съм доста по-напред от генерал Бородин и само една позиция ме дели от Чернопов.

— Но досега винаги сте ни казвали да не обръщаме внимание на проучванията — смело се обади журналист.

Жеримски се намръщи.

Конър стоеше в края на групата журналисти и продължаваше да изследва бъдещия президент. Знаеше, че трябва да запомни всеки израз, движение и маниер на Жеримски, както и да може да произнесе всяко негово слово с абсолютна точност.

Когато влакът навлезе в московската гара четири часа по-късно, Конър усети, че някой го наблюдава, но не откри наблизо Мичел. След двадесет и осем години практика той рядко грешеше за подобни неща. Тъй като Мичел биеше на очи прекалено много, дали не бяха възложили работата на по-добър професионалист? Ако беше така, какво ли означаваше това? И по-рано същия ден имаше чувството, че някой или нещо бе пресякло пътя му. Усещането не бе само от днес. Не одобряваше параноята, но като всички професионалисти не вярваше в съвпадения.

Напусна гарата и се върна в хотела по обиколен път, уверен, че никой не го е проследил. Но от друга страна, нямаше и нужда да го правят, ако знаеха къде е отседнал. Опита се да отхвърли тези мисли и стегна багажа си. Тази нощ щеше да се измъкне от човека, който го следеше, независимо кой е той. Нямаше да успее, само ако вече знаеха къде точно отива. От друга страна, ако знаеха защо е в Русия, трябваше само да следват маршрута на Жеримски. Няколко минути по-късно той плати сметката си в брой и напусна хотела.

Сменя такситата пет пъти, преди последното от тях да го остави пред театъра. Остави чантата си при една възрастна жена, седнала зад гишето в сутерена, и взе под наем театрален бинокъл.

Когато завесата се спусна за последен път, Жеримски се изправи и махна на публиката още веднъж. Реакцията не бе толкова бурна както в началото, но Конър си помисли, че вероятно кандидат-президентът е останал с впечатлението, че посещението му в Болшой си е заслужавало. Докато слизаше по стълбите на театъра, Жеримски умишлено високо, така че да го чуят отиващите си зрители, споделяше възторга си от прекрасното изпълнение на Екатерина Максимова. Редица от коли очакваха него и антуража му — той седна на задната седалка на третата. Колоната, ескортирана от полицията, се отправи към гарата, където го очакваше друг влак. Конър отбеляза, че броят на моторизираните полицаи бе увеличен от двама на четирима.

Явно и други хора започваха да мислят, че шансовете му да стане президент се увеличават.

Конър пристигна на гарата няколко минути след Жеримски. Показа журналистическата си карта на охраната, преди да си купи билет за влака до Санкт Петербург в единадесет и петдесет и девет.

Веднага щом влезе в спалното купе, той заключи вратата, светна лампата над леглото си и започна да изучава маршрута на Жеримски в Санкт Петербург.

В купето си в противоположния край на влака, кандидат-президентът също преглеждаше маршрута си заедно със секретаря си.

— Още един ден, плътно запълнен от сутринта до вечерта — измърмори той, още преди Титов да спомене за посещението в Ермитажа.

— Защо да си правя труда да ходя в Ермитажа, когато ще бъда в Санкт Петербург само няколко часа?

— Защото бяхте в музея „Пушкин“, а да не отидете в най-големия руски музей би било оскърбление за гражданите на Санкт Петербург.

— Да бъдем благодарни, че ще си тръгнем преди завесата в „Киров“ да се вдигне, така ли?