Джефри Арчър - Професионалистът

Наистина никой от подчинените й не би се оплакал, ако не се върне следобед. След двадесет и осем години в университета, последните шест като декан по приема на студенти, не би имала проблем да вземе извънредни работни часове със задна дата.

Но поне днес боговете бяха на нейна страна. Една жена изтегляше колата си на няколко метра от ресторанта, където трябваше да се срещнат. Меги пусна четири монети по двадесет и пет цента в автомата на паркинга за един час престой.

Щом влезе в кафе „Милано“, тя каза името си на главния сервитьор.

— Да, разбира се, госпожо Фицджералд — отзова се той и я поведе към една маса до прозореца, където вече седеше жената, известна с това, че никога не закъсняваше за нищо.

Меги я целуна по бузата и зае мястото срещу нея. Секретарка на Конър през последните деветнадесет години, Джоан вероятно го обичаше, колкото би обичала всеки друг мъж, и за тази любов тя никога не бе възнаградена с нещо повече от рядка целувка по бузата и подарък за Коледа, който Меги купуваше. Въпреки че Джоан все още не бе навършила петдесет, нейните строги костюми, ниски обувки и къса кестенява коса показваха, че отдавна се е отказала да привлича вниманието на противоположния пол.

— Вече избрах — докладва Джоан, затваряйки менюто.

— Аз също съм готова — обади се Меги.

— Как е Тара? — попита Джоан.

— Мотае се, както се изразява самата тя. Само се надявам да завърши дисертацията си. При все че Конър никога не би й казал нищо, той ще бъде много разочарован, ако не я защити.

— Той се изказва доста добре за Стюарт — каза Джоан, в същия миг сервитьорът се появи до нея.

— Да — отвърна Меги малко тъжно. — Изглежда ще трябва да свикна с мисълта, че единственото ми дете ще живее на тринадесет хиляди километри от мен.

Тя вдигна поглед към сервитьора.

— За мен канелони и салата.

— А аз ще взема макарони „Ангелски коси“ — съобщи Джоан.

— Нещо за пиене, дами? — попита сервитьорът с надежда.

— Не, благодаря — твърдо отвърна Меги — Само чаша вода.

Джоан кимна в знак на съгласие.

— Да, Конър и Стюарт се разбират добре — съгласи се Меги, когато сервитьорът се оттегли. — Стюарт ще дойде за Коледа, така че ще имаш възможност да се запознаеш с него.

— Ще очаквам с нетърпение този момент — зарадва се Джоан.

Меги усети, че тя иска да добави още нещо, но след толкова години бе научила, че няма смисъл да я разпитва. Ако беше важно, Джоан щеше да й каже, когато реши.

— Опитах се да ти се обадя няколко пъти през последните дни. Надявах се, че ще можеш да дойдеш с мен на опера или на вечеря у дома, но май все не те уцелвам.

— Сега, когато Конър напусна компанията, офисът на улица „Ем“ е затворен и ме преместиха обратно в центъра.

Меги се възхищаваше на начина, по който Джоан подбира думите си така внимателно. Нямаше никакъв намек къде работи, нито дума за кого или в какво се състоят новите й отговорности, откакто не бе с Конър.

— Не е тайна, че той се надява да се присъединиш към него във „Вашингтон провидънт“ — започна Меги.

— Бих искала. Но няма смисъл да се прави каквото и да било, докато не разберем какво става.

— Какво имаш предвид? — попита Меги. — Конър вече прие предложението на Бен Томпсън. Трябва да се върне преди Коледа, за да започне новата работа през януари.

Последва дълго мълчание, преди Меги тихо да изрече:

— Значи все пак не е получил работата във „Вашингтон провидънт“.

Сервитьорът пристигна с блюдата.

— Желаете ли и малко пармезано, мадам?

— Благодаря — промълви Джоан, взирайки се в чинията си.

— Ето защо Бен Томпсън се държа така хладно с мен в операта миналия четвъртък. Дори не ми предложи едно питие.

— Съжалявам — каза Джоан, когато сервитьорът си тръгна. — Просто реших, че знаеш.

— Не се притеснявай. Конър щеше да ми каже веднага щом си намери друга работа, и то по-добра от тази, която му предложиха във „Вашингтон провидънт“.

— Колко добре го познаваш — промълви Джоан.

— Понякога се чудя дали наистина е така — каза Меги. — Точно сега нямам никаква представа къде се намира и с какво се занимава.

— Не зная много повече от теб — опита се да я успокои Джоан. — За пръв път от деветнадесет години той не ме информира за нищо, преди да замине.

— Този път е различно, нали, Джоан? — попита Меги, гледайки я право в очите.

— Какво те кара да мислиш така?

— Каза ми, че заминава за чужбина, но не е взел паспорта си. Предполагам, че все още е в Америка. Но защо…