Джефри Арчър - Професионалистът

Джаксън извади портмонето си от сакото, изтегли банкнота от сто рубли и я даде на момчето.

— Вземи нещо за ядене, но не отивай в ресторанта. — Той кимна с глава към отсрещната страна на улицата.

— Никога не съм влизал в ресторант. Какво искаш?

— Същото, каквото ще ядеш ти.

— Бързо се учиш, Джаксън — отбеляза Сергей и побягна.

Джаксън огледа улицата. Мъжът, който седеше на пейката и четеше „Правда“, не носеше палто. Очевидно бе смятал, че наблюдението се води само при топло време и в приятна обстановка, но след като оня ден изпусна Конър, сега не можеше да поеме риска да напусне поста си. Ушите му бяха яркочервени, лицето поруменяло от студа, а и нямаше кого да изпрати да му донесе нещо за ядене. Джаксън се съмняваше, че ще го види утре.

Сергей се върна след няколко минути с два хартиени плика. Подаде единия на Джаксън.

— Биг Мак, пържени картофки и кетчуп.

— Защо имам чувството, че ако Жеримски стане президент, ще закрие „Макдоналдс“? — промърмори като на себе си Джаксън.

Отхапа от хамбургера.

— Помислих си, че имаш нужда от това? — каза Сергей, подавайки му офицерска шапка, подплатена със заешка кожа.

— Стигнаха ли стоте рубли за всичко? — попита Джаксън.

— Не, откраднах шапката — делово отвърна Сергей. — Помислих си, че по-голяма нужда от шапката имаш ти, отколкото собственикът й.

— Можеше да те арестуват.

— Малко вероятно е — не се съгласи Сергей. — Има повече от два милиона войници в Русия. На половината от тях не е плащано от месеци, повечето биха продали и сестра си за сто рубли.

Джаксън изпробва шапката — беше тъкмо по мярка. Никой от тях не проговори, докато ядяха лакомо обяда си. Очите им бяха приковани в ресторанта.

— Виждаш ли мъжа на пейката, който чете „Правда“, Джаксън?

— Да — отговори Джаксън между хапките.

— Беше в музея тази сутрин.

— Ти също се учиш бързо — установи Джаксън.

— Не забравяй, че майка ми е рускиня — заяви Сергей. — Впрочем от коя страна на пейката е седнал мъжът?

— Зная кой му плаща — отговори Джаксън, — но не ми е ясно на чия страна е.

Конър бе сред последните пристигнали в мемориалната зала на Ленин. Седна в дъното, в сектора, определен за пресата, и се опита да не привлича вниманието, доколкото бе възможно. Припомни си кога за последен път бе присъствал на политическо събрание в Русия. Тогава също бе дошъл да изслуша комунистически кандидат, но това бе в дните, когато на всички бюлетини имаше само едно име.

Конър се огледа. Въпреки че имаше още петнадесет минути до пристигането на кандидата, нямаше свободни места и пътеките между столовете също бяха запълнени. В предната част на залата неколцина служители се суетяха, за да се уверят, че всичко е наред. Възрастен човек постави помпозен стол в дъното на сцената.

Събранието на верните членове на комунистическата партия не би могло да бъде в по-голям контраст с някое американско политическо събрание. Делегатите, ако наистина бяха такива, бяха облечени в сиви еднообразни дрехи. Изглеждаха недохранени и седяха мълчаливо, очаквайки да се появи Жеримски.

Конър сведе глава и започна да драска нещо в тефтерчето си — нямаше желание да бъде въвлечен в разговор от словоохотливата журналистка, седнала вляво. Тя вече бе осведомила кореспондента от другата й страна, че е представител на „Истанбул Нюз“, единственият вестник излизащ на английски език в Турция, бе споделила становището на редактора му, че ако Жеримски стане президент, ще е истинско бедствие. Но тя все повече се убеждавала, че комунистическият кандидат вероятно ще има предимство. Ако бе запитала Конър за мнението му, щеше да му се наложи да се съгласи с нея. Шансовете за отменяне на задачата намаляваха с часове.

След известно време турската журналистка започна да скицира портрет на Жеримски. Вестникът явно не можеше да си позволи лукса да има фотограф, навярно разчиташе на телеграфните агенции и на нея. Трябваше да признае, че тя постигна добра прилика.

Конър отново огледа залата. Възможно ли бе да се стреля по някого в претъпкана зала като тази? Не, ако се надяваш да избягаш. Да се добере до Жеримски, докато той е в колата си, бе друг начин, но как да елиминира охраната? Никой професионалист не би разчитал на бомба, тъй като при експлозията загиват невинни хора, а мишената често се измъква незасегната. За да има някакъв шанс да избяга, трябваше да разчита на мощна пушка и открито пространство. Ник Гутенбърг го бе уверил, че ръчно изработен „Ремингтон 700“ ще го очаква в американското посолство. Пак злоупотреба с дипломатическата поща. Ако Лоурънс наистина бе издал заповедта, щяха да оставят на него да реши кога и къде да стреля.