Джефри Арчър - Професионалистът

Антуражът му се засмя послушно.

— Смятате ли, че Русия би трябвало да се върне към комунизма, господин Жеримски? — дойде неизбежният въпрос, зададен с американски акцент.

Хитрият политик бе твърде гъвкав, за да попадне в капана.

— Ако ме питате дали искам да има повече работни места, да се намали инфлацията, да се осигури по-добър стандарт на живот, то отговорът ми е да. — Думите му прозвучаха като изявление на републикански кандидат по време на американско предизборно събрание.

— Но Чернопов твърди, че такава е сегашната политика на правителството.

— Сегашната политика на правителството — заяви Жеримски — цели швейцарската сметка на премиера да се пълни с долари. Тези пари принадлежат на народа. Ето защо той не е достоен да стане следващият президент на Русия. Информираха ме, че когато списание „Форчън“ публикува списъка на десетте най-богати хора в света, Чернопов ще бъде на седмо място. Спечели ли изборите, за пет години той ще свали Бил Гейтс от първото място. Не, приятели мои — каза тихо той. — Ще разберете, когато руснаците гласуват категорично и открито, че са се върнали онези дни, когато бяхме най-уважаваната нация на земята.

— Но и най-страшната — обади се друг журналист.

— По-добре да се боят от нас, отколкото да продължи сегашното положение, при което просто сме пренебрегнати от останалия свят — разпалено отговори Жеримски.

Сега журналистите записваха всяка негова дума.

— Защо твоят приятел толкова се интересува от Виктор Жеримски — прошепна Сергей в другия край на залата.

— Задаваш твърде много въпроси — сряза го Джаксън.

— Жеримски е лош човек.

— Защо? — попита Джаксън, а очите му не се отделяха от Конър.

— Ако бъде избран, той ще вкара хората като мен в затвора, Русия ще се върне към „добрите стари времена“, а той ще яде хайвер и ще пие водка в Кремъл.

Жеримски тръгна към изхода заедно с директора. Хората му побързаха да го настигнат. Жеримски спря на последното стъпало, за да го снимат пред картината на Гоя „Свалянето на Христос от кръста“. Конър бе толкова запленен от картината, че прииждащата тълпа едва не го повали.

— Харесва ли ти Гоя, Джаксън? — прошепна Сергей.

— Не съм виждал много негови творби — призна Джаксън, — но да, тази наистина е великолепна.

— Имат още няколко в мазето — сподели Сергей. — Винаги мога да уредя една… — Той потърка палец в пръстите си.

Джаксън щеше да плесне момчето, ако това не би привлякло вниманието върху тях.

— Твоят човек отново се раздвижи — неочаквано отбеляза Сергей.

Джаксън вдигна поглед и видя Конър да изчезва през страничния вход на музея.

Конър седеше сам в един гръцки ресторант на „Пречистенка“ и обмисляше видяното тази сутрин. Въпреки че Жеримски винаги бе заобиколен от група въоръжени мъже, чиито очи шареха във всички посоки, неговата охрана значително отстъпваше на тази, която имаха западните лидери. Повечето от неговите телохранители може би бяха смели и съобразителни, но само трима от тях явно имаха опит в охраняването на държавен глава. А те не бяха в състояние да дежурят през цялото време.

Той се насили да изяде доста безвкусната мусака, докато отново премисляше маршрута на Жеримски, чак до изборния ден. Кандидат-президентът щеше да се появи на двадесет и седем обществени места по различни поводи през следващите осем дни. Когато сервитьорът му поднесе кафето, Конър бе избрал три от тях, заслужаващи внимание, ако един от кандидатите трябваше да отпадне.

Погледна часовника си. Тази вечер Жеримски щеше да държи реч на митинг на партията си в Москва. На следващия ден щеше да пътува с влак до Ярославъл, където му предстоеше да открие фабрика, преди да се върне в столицата, за да присъства на представление на балета на Болшой театър. После щеше да вземе нощния влак до Санкт Петербург. Конър вече бе решил да проследи Жеримски в Ярославъл. Бе си купил и билети за Болшой театър, и за влака за Санкт Петербург.

Докато пиеше кафето, си спомни за Мичел. В музея „Пушкин“ той се криеше зад най-близката колона всеки път, когато Конър погледнеше в неговата посока, и се стараеше да сдържи смеха си. Бе решил да позволи на Мичел да го следи през деня — в даден момент можеше да се окаже полезен — но нямаше да допусне да разбере къде нощува. Погледна през витрината и видя културното аташе да седи на една пейка и да чете вестник „Правда“. Усмихна се. Професионалистът винаги трябваше да следи жертвата си, без да бъде забелязан.