Джефри Арчър - Професионалистът

Мъжът плъзна билета по дървения плот на гишето и явно се разочарова, когато пътникът му подаде банкнота от десет хиляди рубли. Бе се надявал да припечели нещо от обмяната на парите. Това бе втората му възможност тази вечер.

Конър провери билета, преди да се отправи към експреса за Москва. Прекоси претъпкания перон, мина покрай няколко стари зелени вагона, които изглеждаха сякаш са отпреди революцията през 1917 г., спря пред вагон „К“ и подаде билета си на кондукторката, застанала до отворената врата. Тя го перфорира и отстъпи встрани, за да му даде възможност да се качи вътре. Конър тръгна по коридора, търсейки купе номер 8. Когато го намери, запали лампата и се заключи — не защото се страхуваше да не го оберат, както често пишеха в американската преса, а защото трябваше да промени идентичността си още веднъж.

Бе видял младока, застанал под информационното табло за пристигащи самолети в Женева, и се чудеше откъде ги намират такива. Не си направи труда да открие агента в Санкт Петербург — знаеше, че има някой, който да потвърди пристигането му, както и че някой друг щеше да го чака на перона в Москва. Гутенбърг вече го бе информирал за агент Мичел, описал го бе като новак, без представа за ранга на Фицджералд.

Влакът тръгна от Санкт Петербург точно минута преди полунощ и лекото ритмично потракване на колелата скоро накара Конър да се унесе. Внезапно се стресна и се събуди — погледна часовника си — четири и тридесет и седем. Най-дългото спане за последните три нощи.

Сетне си припомни какво бе сънувал. Седеше на пейка на площад „Лафайет“, с лице към Белия дом, и говореше с някого, който не гледаше към него. Срещата му със заместник-директора от предишната седмица започваше да се повтаря дума по дума, но той не можа да си спомни какво в разговора го обезпокои. Точно когато Гутенбърг стигна до фразата, която Конър искаше да чуе отново, той се събуди.

Не бе стигнал до никъде в тълкуването на съня, когато влакът навлезе в гарата. Беше осем и тридесет и три сутринта.

— Къде сте? — попита Анди Лойд.

— В една телефонна кабина в Москва — отвърна Джаксън. — Следвах го през Лондон, Женева и Санкт Петербург. Веднага щом слезе от влака, той ни въвлече в бясна гонитба. Успя да се освободи от човека на ЦРУ в Москва след около десет минути. Ако аз не бях го обучавал на тези техники, той щеше и от мен да се отърве.

— Къде отиде? — попита Лойд.

— Настани се в малък хотел в северната част на града.

— Там ли остана?

— Не, излезе час по-късно, но бе така добре предрешен, че и аз самият едва не го изпуснах. Познах го по походката му, иначе сигурно щеше да ми се изплъзне.

— Къде отиде?

— Отново тръгна да обикаля, но накрая влезе в предизборния щаб на Виктор Жеримски.

— Защо ли точно Жеримски?

— Все още не зная, но излезе от сградата, натоварен с материали от кампанията. Сетне си купи карта от един павилион за вестници и обядва в близък ресторант. След обяда нае малка кола и се върна в хотела. Оттогава не го е напускал.

— О, мили боже! — неочаквано възкликна Лойд. — Значи този път ще е Жеримски.

Настъпи дълга пауза, преди Джаксън да изрече:

— Не, това е невъзможно.

— Защо?

— Никога не би се заел с подобна задача, освен ако заповедта не идва директно от Белия дом. Познавам го достатъчно дълго, за да съм сигурен в това.

— Опитай се да не забравяш, че приятелят ти имаше същата задача в Колумбия. Несъмнено Декстър го е убедила, че операцията е одобрена от президента.

— Възможно е да има алтернативен сценарий — промълви Джаксън.

— Какъв именно?

— Планират да убият не Жеримски, а Конър.

Лойд записа името на жълтия лист от бележника си.

— Американец ли си?

— Да — каза Джаксън, без да поглежда надолу към източника на тънкия гласец.

— Искаш ли нещо?

— Не, благодаря — отвърна той, но не откъсна очи от главния вход на хотела.

— Сигурно искаш нещо. Американците винаги искат нещо.

— Не се нуждая от нищо. Махай се — твърдо изрече Джаксън.

— Хайвер? Матрьошки? Генералска униформа? Кожена шапка? Жени?

Джаксън за пръв път погледна надолу към момчето. Бе омотано от главата до петите в овчи кожух, три номера по-голям. На главата си носеше шапка от заешка кожа, каквато Джаксън с всяка изминала минута все повече разбираше, че му трябва. Усмивката на момчето разкри два липсващи зъба.

— Жена? В пет часа сутринта?