Джефри Арчър - Професионалистът

В малкото квадратче за отговор на въпроса: „Колко време възнамерявате да останете в Англия?“, Пери бе написал „Четиринадесет дни“. Но на следващата сутрин щеше да се върне на летището като господин Лилистранд.

Двама мъже го наблюдаваха, докато той напусна летището и се качи на автобуса на спирка „Виктория“. Четиридесет и две минути по-късно същите двама мъже го видяха да застава край колонка за такси. Поотделно те проследиха черното такси до хотел „Кенсингтън“, където единият от тях вече бе оставил пакет на рецепцията.

— Някакви съобщения за мен? — попита Конър, докато попълваше регистрационната бланка.

— Да, господин Лилистранд — отвърна администраторът. — Един господин остави това за вас тази сутрин.

Той му подаде огромен кафяв плик.

— Номерът на стаята ви е 211. Носачът ще отнесе багажа ви.

— Мога да се справя сам, благодаря — каза той.

Веднага щом влезе в стаята, отвори плика. Вътре имаше билет за Женева на името на Теодор Лилистранд и сто швейцарски франка. Съблече сакото си и легна на леглото, но въпреки умората, не успя да заспи. Включи телевизора и започна да превключва каналите — Тара го наричаше „сърфинг по каналите“ — но и това не помогна.

Никога не бе обичал играта на изчакване. Точно тогава го обхващаха съмненията. Продължаваше да си напомня, че това е последната му мисия. Започна да мисли за коледното тържество с Меги и Тара — е, и Стюарт естествено. Не му беше приятно, че не може да носи снимки със себе си, винаги трябваше да си представя лицата им. Още повече мразеше, че няма право да вдигне слушалката и да говори с тях, когато бе в чужбина.

Конър остана в леглото, докато не мръкна. Тогава излезе да хапне нещо. Купи си „Ивнинг стандарт“ от павилиона на ъгъла и бавно се отправи към малък италиански ресторант на Хай стрийт, който бе наполовина празен.

Сервитьорът му посочи тиха маса в ъгъла. Светлината бе оскъдна, едва успя да прегледа вестника. Поръча си диетична кола с много лед. Англичаните явно не разбираха какво означава „много лед“, защото сервитьорът се завърна с висока чаша, в която плуваха три малки кубчета лед и тънък резен лимон.

Поръча си канелони 7 7 Канелони (букв. букли) — ястие от макарони, които имат вид на букли. — Б.ред. и салата. Чудно как избираше любимите ястия на Меги, винаги когато бе в чужбина. Вършеше всичко, напомнящо му за нея.

— Задължително е да откриеш свестен шивач, преди да си намериш нова работа — бе му казала Тара, когато говориха за последен път. — Бих искала да дойда с теб, за да избера ризите и вратовръзките ти.

Новата работа. Отново си спомни за писмото. „Със съжаление трябва да ви информираме, че…“ Колкото и пъти да го препрочиташе, не можеше да открие причината Томпсън да промени решението си. Просто нямаше логика.

Започна да чете първата страница на вестника — девет кандидати се състезаваха в избора на главен кмет на Лондон. „Странно, помисли си той, нямат ли си кмет — ами Дик Уитингтън?“ Погледна към снимките на кандидатите и техните имена, но те не му говореха нищо. Един от тях щеше да ръководи столицата на Англия след няколко седмици.

Плати сметката в брой и остави бакшиш, който не би привлякъл вниманието на сервитьора. Когато се върна в хотелската стая, пусна телевизора и няколко минути гледа една комедия, но тя не го накара да се засмее. След като напразно опита да задържи вниманието си с няколко филма, той се унесе в неспокойна дрямка. Удоволствие му доставяше единствено мисълта, че поне е по-добре от двамата мъже, които стояха на улицата — те нямаше да спят тази нощ. Бе ги забелязал няколко мига след приземяването в Хитроу.

Погледна часовника си. Няколко минути след полунощ — няколко минути след седем във Вашингтон. Чудеше се какво ли ще прави Меги тази вечер.

— Как е Стюарт? — попита Меги.

— Все още се мотае — отвърна Тара. — Пристига в Лос Анджелис след петнадесет дни. Едва издържам вече.

— Ще дойдете ли направо тук?

— Не, мамо — отклони поканата Тара, като се стараеше да прикрие раздразнението си. — Вече няколко пъти ти казах, че ще наемем кола и ще пътуваме по Западното крайбрежие. Стюарт никога не е идвал в Америка и иска да види Лос Анджелис и Сан Франциско. Спомняш ли си?

— Ще караш внимателно, нали?

— Майко, шофирам от девет години, без да са ме глобили. Престани да се тревожиш, по-добре ми кажи какво ще правиш тази вечер?

— Ще слушам Пласидо Доминго в „Бохеми“. Реших да изчакам, докато баща ти замине, защото той заспива преди края на първото действие.